Начало » Начало » За Хората в България
самоед

За Хората в България

 

За Хората в България!…

На вниманието на всички любители на животните! И на всички онези, които доскоро си мислеха, че могат да третират домашните си любимци, както намерят за добре. Да четат и онези, които неуморно бълват, че в България не са останали Хора. Не! Не е вярно! И аз се убедих в това! А онези, за които това не е новина, искам да уверя, че в България не само има Хора – добросърдечни, загрижени, солидарни, готови да помогнат на непознат, пренебрегвайки личния си интерес, време и т.н. В България има Хора, които са готови да се обединят, за да помогнат. Има такива Хора! И аз разказвам за тях. Благодаря ви, Хора, че ми дадохте възможност да разкажа за вас…

***

Не се наемам да кажа един понеделник ли, вторник ли или сряда беше, но със сигурност мога да кажа часа. Защото бързах да се върна в офиса след работна среща и по пътя трескаво претеглях възможностите с кой вид градски транспорт най-бързо ще се придвижа. Беше около 14:30. Почти прелитам покрай „Сити Центъра” (срещу хотел „Хемус”) и забелязвам пухкав самоед на около годинка, вързан за едно от онези съоръжения, предназначени за паркиране на велосипеди. Вие, лае и се мята на каишката си. И понеже имам куче (за онези, които не ме помнят: „Какво научих от… кучето си“ ) свивам рязко към самоеда с порой от лигави обръщения. Приближавам го и виждам, че голяма част от каишката е омотана около лявото му задно краче. А той истерично го дърпа, затягайки капана си. Опитах се да го успокоя, но тези, които са имали досег с тази порода, знаят, че това никак не е лесно. Така се зарадва, че взе да подскача още повече. Като че до преди това е бил изгубен в някаква пустош, и ето, че най-сетне е спасен. Така и стана, но тогава нито той, нито аз знаехме, че спасението щеше да дойде час и половина по-късно с помощта на няколко непознати Хора.

Седнах на металната рампа до него и като се успокои, освободих задното му краче от каишката. Заоглеждах се за стопанина. Нямаше го. И самоедът трескаво се въртеше и като че го търсеше. Стопанинът го нямаше, но по едно време покрай нас преминаха двама-трима съмнителни мъже (няма да обяснявам как съм ги преценила така, нито ще твърдя, че съм била права, може и да не съм…). А други двама застанаха на метри от нас, почти пред главния вход на мола, гледаха самоеда с интерес и следяха репликите, които разменях с един-двама служители на магазини в мола излезли за по цигара. А от репликите стана ясно, че не знаят и не са виждали стопанина; че самоедът стои сам от известно време и не за първи път го виждали вързан тук…

Не мога да преценя дали съм реагирала прибързано или не, но мога да кажа, че тогава първата ми мисъл като стопанин на куче бе, че някой от споменатите като „съмнителни” или други (които вероятно биха се появили) могат да го откраднат, ако го оставя и си тръгна. Би могло също самоедът просто необезпокоявано да продължи вдига врява, оплетен в каишката си още х-време. Би могло и да се отскубне и да хукне в неизвестна посока… Заболя ме главата от толкова възможности, а и си дадох сметка, че няма да ми е спокойно, ако оставя някоя от тях да се случи, и реших да остана! Беше доста студено и ветровито, но си стоях при самоеда, който вече си беше седнал кротко и наблюдаваше двата кръстосани булеварда. Чакахме. Минаха 10 минути. 15 минути. Като станаха 30 минути ми хрумна невероятната възможност стопанинът да не се върне. Знам ли?! Всякакви хора има! Затова щом видях един от охранителите на мола, го помолих за помощ.

Човек №1

Разясни ми, че охраната няма право да гледа записите на камерите, за да се открие стопанина, тъй като за това е нужна намесата на полицията. Така, че имах възможност да се обадя в полицията. Предпочетох другата – охранителят да разговаря с шефа си и ако той прецени, да се съобщи на високоговорителя в мола, че се издирва стопанина на самоеда.

Човек №2 и Човек №3

Към нас се присъедини втори охранител, както и шефът на охраната, и на мига се взе решението, че ще ми помогнат. На два пъти бе огласено в мола, че се издирва стопанина на самоеда. А той сякаш разбра, че ситуацията ще бъде решена и си седна кротко на тротоара. Само от време на време (нали е самоед) побутваше с муцуна някой от спасителите си, за да го погалят.

Човек №4

След минути към нас се присъедини едно момче, което бе излязло за цигара. Стана ясно, че е управител на магазин в мола и има две осиновени от приют кучета. „Вече има зоополиция. Можем да се обадим на 112”, предложи. Аз бях чувала тази новина. Нали съм подписала петицията на „Господари на ефира”. Обаче под влиянието на притеснението реших, че ако се окаже, че стопанинът го е изоставил (от камерите, примерно), какво ще се случи със самоеда?! Нямаше как да го прибера вкъщи. Вече имам куче, също мъжко. А най-малко исках да допринеса за „спасяването” на самоеда в приют.

Човек № 5 и Човек № 6 и 7, и 8…

След кратко умуване с двамата охранители и управителят, както и една баба (беше се присъединила по някое време, имала куче, но починало), решихме да преминем към действие. Един от охранителите останах при самоеда 5 минути, тъй като управителят трябваше да се върне на работа, а аз и бабата влязохме в мола – в киното, както и в хранителния магазин на партера, понеже на тези места не се чувал високоговорителят. След няколко минути отборът ни се събра отново при самоеда. При хранителния магазин се чуло съобщението; горе има прожекция на анимационен филм и около 10 деца, едва ли някое от тях е стопанинът. Следва ново умуване. „Спокойно! Ако се окаже, че е изоставен и искат да го заведат в приют, ще го взема вкъщи, докато намерим стопанина му”, каза ми управителят, щом излезе отново при нас. И аз смело набрах 112.

ИМАМЕ СИ ЗООПОЛИЦИЯ! . . .

От другата страна ми вдигна жена: „И аз имам куче! Не бих го оставила за час и половина така”, – (да, вече бе минало час и половина), – „Сигналът ви е приет! Изпраща се патрул”. Тъкмо затварям телефона и към нас (вече бях останала само с управителя, все пак се взе решение) се приближи младо момче: „Какъв е проблемът с кучето?!”. Оказа се стопанинът на кучето, който през цялото време, т.е. над час и половина, бил в банката в мола, където не се чули двете съобщения („Напротив! Чува си се много добре! Работя в магазин близо до банката” – прекъсна го тогава управителят). Обясних на стопанина с доста приповдигнат тон какъв е проблема, както и това, че поради липса на друго хрумване, сме се обадили на 112 и чакаме патрул. А той ми предложи да се „успокоя малко”, като реши да допринесе за успокоението ми с обяснението, че вързал кучето си отпред „да си стои на въздух, вместо у дома” – „Това не е разходка! Рискуваш да го откраднат, да се отскубне и да щукне нанякъде…”, скочихме в хор с управителят.

А от време на време край нас се навъртаха охранители на мола, явно станали съпричастни към каузата ни. Реших да се обадя отново на 112 и да откажа патрула. Защо да разкарваме патрул като стопанинът се появи?! А честно казано ми дожаля… в смисъл не исках да допринеса за някоя солена глоба (служителката обясни по телефона, че е незаконно да оставяш домашен любимец без надзор…) за това момче, макар чеее… Както и да е… Обадих се отново. Отсреща отвърна мъжки глас, откри сигнала, отказа го след като го помолих, поговори със стопанина (май му разясни какво е позволено и какво – не), след което отново говори с мен. Обясни ми, че в България вече има Зоополиция и макар да съм отказала сигнала, ако преценя, мога да отида в близкото районно и да подам жалба срещу стопанина на кучето. Не го направих! Защото не исках да му навредя. Защото смятам, че след този случай ще се замисли дали да повтори постъпката си. („Не само заради Зоополицията! Откъде ще знае дали няма пак да се появяват такива като нас, които да му вдигнат скандал…”) С управителят му разказахме най-ужасяващите сценарии с откраднати кучета, които сме чели и чували. И стопанинът ни обеща повече да не прави така! И си тръгна със самоеда.

***

Тръгнах и аз. На раздяла благодарих на управителя (без него, а и другите Хора, които помогнаха в тази безизходица на самоеда, която приех за своя, наистина не знам какво щях да правя). Той ме успокои, че ако види отново завързан самоеда отпред, ще го прибере и ще напише жалба срещу стопанина. Та, чак след това ще можел да си го прибере.

И аз си тръгнах спокойна! Не само, защото се намери изход от безизходицата. А защото не се чувствах сама в спонтанно предприетата си мисия. Тръгнах си с надежда! Защото видях… убедих се за пореден път, че има Хора в тази държава! Затова престанете да повтаряте, че няма! Има! И са много! И са склонни винаги да се обединят и да се притекат на помощ!

Някой сигурно ще си каже: „Какво толкова! За какво е била цялата дандания?! Някой си вързал кучето пред мола и го оставил за повече от час!”. Не! Не! И не! Няма да се съглася! Защото трябва да има ред! Най-сетне трябва да има ред – в държавата, но не само в институциите. Сред нас трябва да има ред. Повтарящото се безразличие; системното омаловажаване на дребните проблеми води до прехвърлянето на това снизходително отношение: „Какво толкова?!”, върху големите проблемите. А тогава какво?!

От Милена

Коментари

коментари