природа

ЗЕЛЕНО

Познавате Димитринка Ненова. Познавате и разказа й „По Е-3 за 23“, отличен в конкурса „Дядо Йоцо” през 2010 година. Днес ви представяме друг неин вдъхновяващ разказ.

   

ЗЕЛЕНО

               На всички българи,   живеещи по света, които носят България в сърцето си.

  

Челото ми е опряно в илюминатора, а очите ми са притворени и вероятно Лили-Роуз мисли, че най-после съм задрямал. Всъщност, аз държа ръката ѝ и гледам през миглите си безбрежната синева на небето, която боингът прорязва. Би трябвало синият цвят да ми действа релаксиращо, но не – чувам тихото бучене на моторите, разговорите на колегите си зад мен и най-вече ударите на сърцето си. Повече от час не съм мярнал ни едно облаче – всичко е синьо, синьо, синьо, но аз обожавам зеленото. И как не – какъв друг цвят можеш да видиш и да обикнеш в Очин дол, родното ми село, сгушено в пазвата на Врачанския балкан, освен зеления – зелени ливади, зелени пасбища, гори, баири, чуки, върхове, долове, склонове, урви, мъх – от жълтозеления злак на утрото до изумруденозелените сенки на припадащата нощ – всичко е зелено – наситено или ефирно, но зелено. Зе-ле-но, зелено…

Господи, вчера беше! Аз и Лъчо, Лъчезар, най-добрият ми приятел, седемгодишни, с филии в ръце газим още росната трева, забързани към „нашия“ баир над селото, за да седнем на „нашето“ място и да започнем поредната словесна битка кой по-вълнуваща история ще разкаже. Пред очите ни шир – най-зелената приказка, изпъстрена с нашите фантазии за безсмърти юнаци, страховити чудовища и дългокоси принцеси… Унесени, потънали в разговори или опрели глави, надвесени над дупките на паяци, които вадим с дзиф, дочуваме бабите ни да се надпяват една през друга долу от махалата: „Лъчо-о-о, Саше-е! Лъчо-о-о, Саше! А стигъ сте мàали гащи по чуките, ами `яла да апнете леб, пъ после – пà игра! Лъчо-о-о, Саше-е…“ Чудно време – от изгрев до залез игра, събота и неделя нашите идват от Мездра, зърнем ги и хайде пак по чуките, докато клаксоните на москвича и жигулата избибипкат, че си заминават.

После ученици и пак заедно, на един чин, а през ваканциите – отново на село. Няма друго такова на света! Всъщност, Очин дол ми отвори очите за света, защото какво друго може да прави там едно дете, освен да играе на воля по безкрайната зеленина или да чете, докато погълне всички опърпани книги от училищната библиотека, да мечтае, да мечтае и пак да мечтае за всичко, което е попило, но вече преиначено във въображението му така, че то да е главният герой и задължително с верен приятел до себе си – Лъчо, естествено…

После пак заедно във френската във Враца, а летата обикаляме с раници из цяла Западна Стара планина с начална и крайна точка, разбира се, Очин дол, където и на изпроводяк, и при посрещане бабите ни, във вечен кулинарен двубой, се надпреварват коя по-вкусна манджа да сготви, а ние, изгладнели след няколкодневните самоотлъчки, ядем та ушите ни плющят и все пак мяркаме как те, единодушни като никога, скришом се прекръстват, споглеждат се и шепнат: „Сполай, Боже, че па ги врънà живи и здрави…“

И пак сме двамата, но вече студенти в София. Аз – компютърни системи и дизайн, Лъчо – журналистика, а след още пет години – по на 23 с дипломи, но безработни – висим по кафенетата и си говорим, че не по този начин си представяхме живота. Аз поправям поредния запецнал компютър за едно “ще почерпя“, Лъчо понаписва по някоя и друга колонка за местния вестник, но все няма място за нея и единствено в събота и неделя препечелваме нещичко като водим софиянци по маршрутите до Лакатнишки скали, Бегличка могила, Кобилини стени, десетките водопади и пещери в нашия край… Главите ни бъкат от идеи, но… мая никаква и всичките ни планове са само в сферата на фантазиите, а крилете ни, доста поушмулени, метат мездренските улици и къде-къде – пак в кафенето, дето всички се обръщаме един към друг с „Баце“, разказваме си вицове за Баце, смучем като Баце, хвалим се като Баце, но въобще не сме като Баце, защото той се оправя във всяка ситуация, а ние само си чешем езика…

Една такава вечер кметският син изкара чистак новия си лап-топ и всички до един, обзети от не толкова благородна завист, го сефтосахме като се включихме в лотарията за зелена карта за Америка. Хилихме се до припадак – спечелваме, отиваме в Обетованата земя и ставаме родоначалници на 51 щат – Мездраджиния… Смях, смях и пиене, а на другия ден – махмурлии и с потънали гемии пак кибик по кафенетата… И така – месец след месец…

На мен, обаче ми писна, дръпнах Лъчо един ден настрана и му заявих: „Аз битов алкохолик няма да стана! Връщам се в София – тук няма живот и за мен, и за теб! Заминаваме! Ще делим квартира в началото, пък после – каквото сабя покаже!“ Той, обаче, хъката-мъката – изплю камъчето – влюбен бил. „Моля?! В онуй дребното?! Е, знам я, бива, ама още е хлапе – 11 клас, нека порасне, да дойде да учи в София, пък тогава – ти си знайш. Сега ела с мен, печелѝ, пък после, Божà работа, като искаш жени се…“ Лъчо пухтя, сумтя, ама прав съм – няма накъде, нави се и стегнахме багажа…

Точно тогава, на Гергьовден – спомням си като вчера – няколко приятелски семейства отидохме на оброчния камък над Очин дол за „на добър път в столицата“, на зелено с агне – смях, шеги, пък Лъчо нещо притеснен. Дърпа ме настрана и шушне прежълтял: „Още никой не знай – ще ставам баща, приятелката ми бременна…“ Честно, нещо ме прободе в сърцето – направо ми премаля. Колко съм пил – не помня, как сме се прибрали – мъгла, но когато си отворих очите на другия ден, видях баща ми да държи плик. Отворих го и… спечелил съм зелена карта! Изстрелях се за интервюто и … не дочаках сватбата на Лъчо – заминах за Америка с двеста долара назаем, милион надежди и гузна съвест – не споделих най-щастливия ден на най-добрия си приятел…

Вече почти осем години живея и работя в Детройт, щата Мичигън. Първите две – не беше живот, а касапница – Ръсел Кроу в „Гладиатор“ – денонощна битка на живот и смърт – курсове, бачкане на три места, нощни смени, мияч, товарач, бояджия – едно безкрайно препускане до мига, когато получих първото писмо от Лъчо и видях снимките със сина му, кръстен на мен, а аз, със счупена ръка вия под одялото на българското семейство, дето ме съжали и ме приюти след като паднах от пет метра и останах без работа и без пукнат долар. Тогава в гипс, смазан, скапан, разбит, попилян на парчета в безизходица отвсякъде и без пари да се върна обратно в България, съм заспал и сънувам… водопадите – онези 176 водопада, които лично двамата с Лъчо обиколихме без изключение едно лято и направихме наша собствена ръчно рисувана карта…

Врачанските водопади! Господи, каква красота!… Водопадите са вълшебните сълзи на Стара планина, а тя плаче и от любов, и от мъка, и от радост, понякога едва сълзѝ от болка, но диша, бори се, търси пролука, винаги търси начин да се съберат водите ѝ в поточе, в река, в надежда, или нещо още по-голямо и по-красиво… Сънувам ги тези водопади, сънувам, че подлагам ръка под всеки един и пия, пия ненаситно. Сигурно жива вода съм пил в съня си, защото на другата сутрин, когато за първи път влязох в българската църква в Детройт да запаля свещичка за здраве, срещнах сънародник – фотографа Веско от Варна. От дума на дума се разбра, че той търсел компютърен дизайнер да му помогне за една работа. Каква – не казва, нали не ме знае що за човек съм, пък аз, само с една читава ръка – какво друго мога да правя, освен да давам акъл… Е, няма какво да скромнича – бива ме в графичния дизайн, пък и се бях затъжил за истинска работа, та дадох всичко от себе си. От компанията /чак накрая разбрах, че е за „Дженерал Моторс“/ страшно харесаха проекта, а Веско, евала – свалям му шапка, ме представи като част от екипа си, поканиха ме на интервю, получих възможност да покажа какво мога, впечатлих ги и… започнах работа. Пак на бесни обороти, но вече правех това, което харесвам и мога…

Животът ме завъртя – три, четири години се спуках от бач, но стъпих на краката си, даже удрям по едно рамо на нашите, че в България няма живот – и двамата безработни… Поканих Лъчо на гости за моя сметка – дойде, видяхме се и напълни онази част от душата ми, която дотогава беше празна. Той е добре, има двама сина, зам.-главен редактор е на вестника в Мездра, издал преди година книга за бележити българи от Врачанския край, а сега готви втора за зевзеците в нашенско с главен герой – Баце, а откакто се върна, си лафим по скайпа почти през вечер. Когато ми беше на гости, го запознах и с Лили-Роуз – най-невероятното момиче, което съм срещал в Америка и то, в нашия отдел на „Дженерал Моторс“. Разбира се, че е българка – баба ѝ и дядо ѝ емигрирали след девети, тя родена и израсла в Детройт, но говори български, който ми звучи като песен. Господи, няма друга като нея! Заедно сме вече почти три години и сега държа ръката ѝ и летим в самолета за България – тя за първи път, а аз след седемгодишно отсъствие… Живот! Животът е като домашно преденото кълбо на баба ми Анка – на нея съм кръстен – някъде нишката е по-тънка, някъде – по-дебела, на места се къса и е навързана с възелчета, но е от жива прежда, домашна, малко боде, но топли, не като онези изкуствените, дето като се изпотиш мирише, та не се трае. И баба не ги харесваше, и все мърмореше, докато плетеше: „Може да са по-шарени, по-меки и по-леки, ама са кьопави. Човек трябва да държи на истинските неща в живота, не на ментетата. Какво си се оцъклил в тоя телевизор – излез навън, живей го тоз живот – не го зяпай през стъклото. Де да бях на твоите години…“ Милата ми бабка, не ме дочака, но ме научи да търся истинското, живото, топлото… Къде ме търкулна това мое кълбо, как ме завъртя и къде ме заведе – само аз си зная… Обиколих Америка – и на Големия каньон ходих, и на Ниагарския водопад, и в Лунната долина на Джек Лондон, в Дисниленд, в Лас Вегас – всичко красиво, огромно, изумително, но… душата ми си останала на Келявото кладенче, на Томовския рът, в невероятните извивки на Искърското дефиле, в прохладната тишина на Черепишкия манастир и… там съм роден, там ми е хвърлен пъпа… Всъщност, никой не го знае къде е. Баба ми Анка разказва, че месец преди да се родя, мама от Мездра ѝ отишла на гости в Очин дол, но още на третата вечер я хванали болките, а навън сняг, студ, виелица – преспи до рамене – ни кола, ни дявол. Баба стоплила вода, запретнала ръкави и… родил съм се жив и здрав – осмаче. Отрязала ми пъпчето, сложила го в книгата: “Приключенията на Том Сойер“ и… забравила. През лятото щъркелът от големия бряст си счупил крилото и баба ми го затворила в плевнята, за да се грижи за него, а като оздравял, хрумнало ѝ преди да отлети да завърже пъпчето ми на шията му – хем животът ми да е полет, хем свят да видя, хем щастие да нося…. Милата ми бабичка…

Усещам, че една сълза се плъзга по бузата ми и чувствам ръката на Лили-Роуз още по-нежно да гали пръстите ми. Помолих я след осемчасовия полет, когато се качихме след последната смяна във Варшава, да не ме пита нищо и да помълчим, докато не кацнем на летището в София. Знам, че и тя се вълнува, но досега думичка не е промълвила, само се обръща към колегите ни на задните седалки и слага пръст на устните си, когато прекалят с шегите и смеха – за тях това пътуване до България е атракция, скок в неизвестното, адреналин… Всъщност, може и да не е съвсем така…

Тази година, в първите дни на януари, в нашия отдел на „Дженерал Моторс“ в Детройт обявиха, че предлагат да се организира Ден на общностите и на благотворителността. Идеята беше представители на различни организации от града да ни посетят, а служителите от нашия отдел да се запознаят с тях и в бъдеще също да подкрепят подобни инициативи. Разбира се, нали съм бързак, първото нещо, което ми дойде на ум, го изстрелях – че мога да представя работата на българския културен център в Детройт, родните гозби и танци и то точно на 3 март, но тайничко най-много исках да им разкажа за България и за моя край…

„О҆ кей! Нямаш проблеми!“ – моите колеги ми дадоха картбланш – бездруго нищо не знаели за България, пък и напълно разбираемо – хем безплатна манджа, хем танци, хем малко емоции на чужд гръб. Ха, сега де! Откъде да намеря танцьори и кой ще наготви за 40-тината души в офиса, които обичат да си хапват добре плюс гостите! Но нали си имам златното момиче Лили-Роуз – идеята просто я възпламени и тя взе веднага да нахвърля предложенията си на лист, но най-ценното от тях беше да се обадя на Лъчо и той да ми помогне с презентацията за България, пък за българския културен център и за обяда – да нямам грижа – тя и майка ѝ щели ми приготвят всичко, а освен това Лили играе народни танци в Центъра, значи, осигурени са и танцьорките, и носиите…

Януари се изтърколи мълниеносно, февруари се стопи като в детството ми – топка сладолед в чаша с боза, а скайпът ми запуши от безкрайни разговори с Лъчо, който най-накрая си взе седмица отпуск, за да ми е на разположение денонощно. Моята Розичка пък се оказа приказна фея, която не познава думите „не“ и „не може“. В офиса взеха да ме подпитват докъде е стигнала подготовката, но аз само вдигах рамене и по стар български обичай отговарях: „Спокойно. Ще стане“, но под лъжичката ми нещо неспирно препускаше. Направихме проспекти със снимки от България, опаковахме изпратените от Лъчо 50 диска с народни песни, мускалчета с розово масло и мартеници, а на 2 март в късния следобед Лили-Роуз и майка ѝ започнаха баниците, салатите и баклавата. За мен остана рязането на мезетата и майсторенето на шишчетата, което продължи до 2 часа след полунощ. Денят на събието, 3 март, започна с изненади – поради навалелия през нощта сняг, преместих барбекюто в гаража си и рано-рано скарите запушиха. След час цъфна и Веско фотографа за подкрепа и опора в побългарения вариант…

Всичко беше под контрол и целият квартал замириса на скара. По едно време явно уханието беше събудило комшийката Джеси, която ме попита любезно: “Are you crazy?”, а миг по-късно дойде и съседът отдясно, за да провери на място дали всичко е наред. „Да, Джак – ние сме добре, а вие как сте? Заповядай едно шишче да оцениш дали това, което мирише толкова съблазняващо, е и също толкова вкусно.” Цвърчаха шишчетата, а в главата ми пулсираше една мисъл – ще съумея ли да представя страна с 1300 годишна история за четиридесет минути?! Разбира се, от самото начало работихме върху презентацията с Лили-Роуз, съгласявах се с нея, че за един американец е абсурдно да проумее как една приказно красива страна, може да бъде най-бедната в Европа, спорих до посиняване, че не е възможно да не разкажа за Златния век на цар Симеон, за Паисий, за Левски, настоявах за всичко до последния миг, в който видях моето момиче, облечено в носия и с роза, закичена зад ухото…

Натоварихме колата с опакованите във фолио вкусотии и се отправихме към офиса, където още предния ден Весо беше подредил фотоизложба: “България – кътче от рая“, а Лили беше аранжирала кът с българските сувенири, трикольора, менче със здравец и всички маси бяха с покривки в национален стил. Мениджърът на офиса с облекчение обяви пред всички, че „България” е пристигнала и можем да започваме. Това вече го бяха разбрали – сградата миришеше също като моя гараж.

Присъстващите не чакаха втора покана и бързо се извиха в дълга опашка с празни чинии в ръцете. Лили-Роуз и други три момичета от танцовата група в народни носии обясняваха коя гозба каква е и получаваха възторжени похвали за храната. Всичко вървеше по план и вече можех да започна презентация, която в съкратен вариант звучеше приблизително така: „Българите в Детройт са над 3000 души. Повечето са млади емигранти, които имат деца в училищна възраст. За съжаление в момента, в който те започнат училище, спират да говорят майчиния си език и го заменят с английски. Нашите деца са американци и нямат акцент като нас, но ние искаме да запазим българското в тях, за да не забравят, че са част от една малка общност и макар на другия край на света, имат здрав и дълбок корен – България. Затова нашата цел е да подпомогнем и българското училище, и българския културен център, в който се събираме, обменяме опит, издаваме вестник, подпомагаме сънародници, танцуваме….“

Казах им не на шега, че ние, българите, сме изобретили компютъра – Джон Атанасов, и имаме съществен принос за развитието на американската авиация – Асен Йорданов, че сме имали най-силния мъж на планетата – Дан Колов, че родопската народна песен „Излел е Делю хайдутин“ е избрана от хиляди предложения от цял свят и се носи из космоса, за да бъде чута първа от други разумни същества… и едва тогава започнах истинската си презентация за България. Разказах за царете ни, за съкровищата ни, за народа ни – колко века сме били под робства и как винаги сме оцелявали… Говорих за Рила, Пирин, за стария Балкан – люлка на героични мъже, за които има написани чудни стихове, един от които е гравиран със златни букви в първия университет в света – Сорбоната… Говорех, а пред очите ми в неспирен поток преминаваха Шибил, Индже, Славчо Белимелеца, капитан Петко войвода – легендарни герои от славното ни минало, оживени в прекрасните разкази на Вазов, Йовков, Хайтов… В главата ми звучаха тъжната родопска песен „Рофинка е болна легнала“, пиринската „Дей, гиди, луди, млади години“ и любимата на баба ми „Омиле ми, Ягодо“… Цялата красота, която бях попил в детството си, всички прекрасни места, на които беше стъпал кракът ми в младежките ми години, всички мигове, в които сърцето ми е пулсирало с гордостта, че нося капчица кръв от кръвта на знайни и незнайни родолюбци, възпламениха душата ми. Очите ми срещаха други очи и се зареждаха от възхищението, което четях там, но и усещах нямото им учудване, че имаме такива богата история и велики мъже, всичко можем и се справяме навсякъде по света, но не и в родината си…

Въздъхнах и превключих последния слайд. Пред очите ни изплува петметровата белокаменна скулптура на Дядо Йоцо, изваяна по идея на местен родолюбец от левчетата, събирани от същите тези българи, които живеят в икономически най-бедния район на България и то в годините на отчайващ недоимък. Този Вазов герой – слепият Дядо Йоцо, по-окат от зрящите, стои там и приветства онова бъдеще, което сам той е дочакал и дай, Боже, ние, днешните българи, да работим и да доживеем и в мечтите, и в живота си…

После Лили ми каза, че съм говорил с озарено от любов лице и съм излъчвал онази неописуема вяра и сила, които осеняват човек един път в живота му… Е, накрая им обясних и какво е ракия, но за съжаление само в България с нея се почва още по обяд и не можем да предложим дегустация, но пък танци – колкото душа иска… Все бях виждал американци да играят наши хорà, но моите колеги ми скриха шапката и само мога да си представя какво щеше да бъде, ако имаше и ракия…

В този ден от „Дженерал Моторс“ и от присъствалите организации българският културен център получи $2030. Рамото ми посиня от потупване и устата ми пресъхна да отговарям на десетките въпроси, с които ме заляха след дълго просроченото време…

И ето ме сега, три месеца по-късно, водя отбор юнаци – седмина колеги, всички запалени да видят райското кътче с име България. Лъчо е изготвил десетдневната обиколка с микробус из родината ми, но той единствен знае, че преди да отидем в Очин дол, ще спрем в комплекса „Дядо Йоцо гледа“ и докато другите седят в беседката и се любуват на изумителната гледка, аз ще хвана Лили-Роуз Костоф за ръката, ще коленича в нозете на белокаменната статуя, ще извадя кутийката с пръстена и ще попитам любимата си пред Балкана, пред дядо Йоцо, пред най-добрия ми приятел и пред колегите ми дали ще стане моя жена…

Мечтите ми политат напред по-бързо от боинга, но в този момент пилотът обявява, че вече летим над територията на България и аз отварям широко очи, за да видя, че там, долу, юнското слънце е окъпало в зелена светлина моя край, моята България. Стисвам до болка пръстите на Лили-Роуз и потъвам в зеленото на очите ѝ, а в душата ми зазвъняват чанове, запяват водопади и всичко става живо и истинско – зелено, зелено, зелено – любимият ми цвят – цветът на живота.

Коментари

коментари