Начало » Лица » Какво блъска напред д-р Мила Бобадова от „Добро Хрумване”?
снимка: Форум Ключ
снимка: Форум Ключ

Какво блъска напред д-р Мила Бобадова от „Добро Хрумване”?

„Хората са такива, каквито са и ако успееш да видиш това, което те разпалва, то тогава си видял най-хубавото в тях” – д-р Бобадова

 

Малко преди Форум Ключ д-р Мила Бобадова от ветеринарна клиника „Добро Хрумване” бе представена така: „Д-р Мила Бобадова е ветеринарен лекар от София, има мъж и 3 котки. Активна е по много обществени теми, от правата на гей хората, бежанците и проблемите на наркозависимите, но основна тема са ѝ животните. Мила е част от екипа на ветеринарни клиники Добро хрумване, но и един от основателите ѝ. В клиниката Мила успява да съчетае професия, личен живот и каузи по единствения ѝ познат начин – с цялото си сърце. Основният ѝ принцип е „Ако нещо не е както трябва – промени го.“

На 9 април Форум Ключ  отново събра на едно място Личности, които не се налага да афишират много-много добрините, които правят. Не се налага, защото по пътя към Промяната, те вдъхновяват всички, които срещат. Те мотивират, предават опит, дават пример… Това са Личности, които ти връщат вярата в светлото бъдеще на обществото ни, на България. И понеже в Ogledai.se не се уморяваме да се оглеждаме :) за доброто, ви представяме КЛЮЧарите, които този април „работят и успяват, с малки крачки вдъхновяват себе си и хората около себе си, мотивират ежедневното „случване“ на нещата. Напук. Навъпреки”.

Представяме ви д-р Мила Бобадова…

снимка: facebook/Форум КЛЮЧ
снимка: facebook/Форум КЛЮЧ

– Д-р Бобадова, какво бе за вас преживяването Форум Ключ и с каква мисия участвахте в този проект?

– О, съвсем откровено за мен беше изненада. Не познавах почти никого, а смея да твърдя, че познавам много народ. Дори успях да смачкам собствените си стереотипи.

– С какво усещане си спомняте за Форум Ключ? Предадохте ли на някого/някои Ключа, вдъхновението да следва мечтите си и да брани каузите, в които вярва?

– О… Не знам… Надявам се. Защото имах много послания, много идеи, вплетени във всичко, което избърборих, та все нещичко трябва да е станало интересно някому. Вижте, дори 1 човек от цялата публика, да се промени или вдъхнови – значи си е струвало. 100%!

– В блога Ви „Козата Ани” попаднах на прекрасния текст „Персонален будител”. Кой е вашият Персонален будител, който Ви вдъхновява „мотивира да сте различна, мислеща, креативна и да браните свободата си”?

– Трудно ми е да абсолютизирам така. Обичам лудите, а обикновено това са хората с кауза. Обичам различния им поглед, защото той помага на мен самата да видя отвъд собствените ми рамки. Затова от всеки, комуто се възхищавам или просто обичам, попивам това, което е знаково в тях. Разбира се, основният ми будител е майка ми. Не можахме много да се опознаем, тя почина, когато бях на 17, като последните 3 от тях почти не я виждах, но ми предаде нещо много важно. Не с думи, не не, не е онова клише, как майчицата сяда до крехката Мила, гали розовите й бузки и й казва: „Дъще, рожбо, разкатай им фамилията!“. Съвсем не. С всичко, което беше тя. Устата, вулгарна, груба, шумна купонджийка, не спестяваше никому нищо, но в същото време, зад целия този компот от емоции и таланти, тя беше много силна, болезнено справедлива и обожаваше свободата. Но нали, всички сме наясно, че ако беше жива, най-вероятно сега щяхме да се гледаме криво и да си ръмжим една на друга. Ето затова не обичам абсолютизираните образи. Хората са такива, каквито са и ако успееш да видиш това, което те разпалва, то тогава си видял най-хубавото в тях.

снимка: Форум Ключ
снимка: Форум Ключ

– Хората ви познават покрай една от най-продължителните Ви, но пък спечелена, битка за инкриминацията на жестокостта към животните, а в резултат на тази победа и като Човек на 2011 година. Как приемате това отличие днес, от дистанцията на времето – като признание, награда, отговорност…?

– Ох… Честно казано, за мен тази награда не е само моя. Зад мен застанаха много хора. С част от тях дори нямам връзка вече. Но когато бяхме в „гювеча”, те бяха просто … уау! Затова тази награда е за тях, аз просто съм държеливо и инатливо копеле. Но да, отговорност е…

– Има закон, има Зоополиция, но битката с насилниците на животни продължава. Как си обяснявате тези прояви на жестокост и какъв е пътят към предотвратяването им?  

– Хората са жестоки. Дайте да не се лъжем. Хората губят ясна връзка кое е добро, кое зло. Обстоятелства, стечение на събития, лични драми и трагедии. Това всичко ни определя и се превръща в бреме. От друга страна всеки носи бреме, но не всеки става изрод. Та в крайна сметка за мен е просто на неразбиране. Кое е зло. Кое добро. Винаги ще има изроди. Винаги е имало. Те са навсякъде, не е някакво проклятие над България. На мен ми е по-интересно друго явление, което също доказва моята теза. Забелязали ли сте колко майки са склонни да ритат животни? Или колко хора, борещи се за права на животните мразят роми/бежанци/гей хора? Какво става? Къде е проблемът? Не знам… Кое е добро? Кое зло?

– Дейна сте по отношение на проблема с бездомните животни. А наскоро той отново излезе на преден план покрай огласяването на ужасяващите условия в приюта за бездомни кучета в Сеславци. Къде виждате вината за тази ситуация и къде – решението? Зависи ли нещо в случая от обикновените граждани, съпричастни към участта на животните? Да излязат на протест ли е единственото, което могат да направят?

– Докато в проблема са замесени корупционни схеми и хора, които имат точно толкова отношение към животните, колкото редосеялка, ще е така. Има бюджет, въпреки това животните са в покъртителни условия. А не е като да няма добри примери. Дори не извън държавата. Протестът е решение, но не само. Жалби, сигнали, всички граждански права. Но и помощ. Освен да бучим, трябва да можем и да поощряваме. Така че винаги има какво още да се направи.

– В тази връзка винаги се е задавал въпросът защо на запад няма бездомни кучета и дали пък несправянето с проблема у нас не е целенасочено. Вие как смятате?

– Това е адски дълга тема. Ние нямахме политика по темата. Всеки правеше, каквото си иска. Някой коли, друг беси, трети прибира пари, четвърти врещи, че не се прави така. А и това наистина е чудесно кранче, финансово. Обаче, от друга страна хората сме късопаметни. Така се случи, че бях в Румъния съвсем скоро. Там не се работи по проблема, лашкат се от едно решение към друго. Така бяхме ние преди 15 години. И в момента там е ужас. Бях забравила трите глутници на пл. Журналист от 1993 г. В България се работи. Много доброволци водят за кастрация, лекуват, задомяват. Справянето с проблема у нас е тяхна заслуга, не на общините, ще ме прощават кметовете.

снимка: Форум Ключ
снимка: Форум Ключ

– Разкажете ни за инициативите „Вземи ме вкъщи” и „Касичка за бездомни”? Кога ги стартирахте и какво Ви провокира да предприемете това начинанеи? Колко животни са спасени и за колко други се борите в момента?

– „Вземи ме вкъщи“ е инициатива, целяща да популяризира осиновяването на бездомни животно, вместо покупката. Идеята е да се извадят историите, да е лично, за да може тези животни да не са вече анонимни, а куче или котка с име и история. Особено за хората в София е доста известна тази инициатива, заради билбордовете и платната по снимките. „Вземи ме вкъщи“ е проект, комуто ние сме партньори и доста обичаме. „Касичката за бездомни“ е нещо, което се появи абсолютно спонтанно. Хората оставят рестото си там, но понякога идват специално да направят дарение. С тези пари покриваме медицинските разходи на животни, които екипът на клиниката намира и лекува, като даряваме труда си и престоя на животното. Покривали сме лечение и на бездомни животни, които са ни водили, но терапията би струвала ужасно много пари. В момента в клиниките ни има 7 такива животни. Ще ги видите скоро във фейбук страницата ни, защото ги обявяваме за осиновяване чак, след като животното е в отлично здраве, кастрирано, ваксинирано, обезпаразитено и с поставен микрочип.

– Какво бе началото на „Добро хрумване”? Кога и защо направихте избора да бъдете ветеринарен лекар?

– Още на 6 години знаех, че ще лекувам животни. Мъкнех у дома всичко възможно. Котки, кучета, мишки, птички. Всичко. Освен това имаше един детски сериал, „Опасният залив“, в който главен герой беше прекрасен ветеринарен лекар. Така започна всичко. След това всичко е история. Всяко начало е трудно, особено когато започваш от нищото. Но когато влагаш цялото си сърце и душа, то тогава нещата се случват. Искаш или не :)

– В свободното си време сте фотограф. Кога Ви се случва това свободно време :) и какво снимате?

– Уф, не съм снимала от сума време, а толкова обичам. Рядко ми се случва, но when I do :)… Обожавам да снимам, наистина. В никакъв случай нямам претенции. Самоука съм. Снимам предимно животни, особено тези, на които търся дом. Понякога помагам със снимки и на хора, които са се заели с това също. Общо взето снимам за приятели с каузи, защото поне това мога да им спестя като разход, но пак казвам, без претенции. Иначе в личен план най-много обичам да снимам, докато пътувам. Детайлите, хората, цветовете.

– Попаднахме на ваши снимки от бежанския лагер във „Военна рампа”, както и на една история към тях – английско семейство приютява 10 бежанци, цялото село им помага, а накрая намират и бащата на едно от приютените деца. Кое е това село и как научихте тази история?

– О, не помня името на селото, а историята я научих, защото бях там. Бях там, когато намериха бащата. Той спеше, а синът му просто поседна на леглото. Моментът, в който бащата се събуди и осъзна, че насреща е синът му, с който война и бягане през граници бяха разделили от година, е едно от най-силните неща, които някога съм виждала. А аз не съм ревла…. Нали

– Кога друг път сте срещали такъв пример за обединение в помощ и подкрепа на нуждаещи се?

– Вижте, хората наистина се обединяват около каузи и бачкат като алтави. Винаги. Просто много от тях са невидими. Дали защото така искат, дали защото не са интересна тема, нямам отговор. Но когато веднъж влезнеш сред тях, осъзнаваш целия обем от работа. Когато пренощуваш няколко пъти с тях в залупен хотел на майната си за 10 лева на вечер, щото пари за повече няма, когато не спиш няколко нощи и полагаш адски усилия, за да съчетаеш ежедневието, което в крайна сметка те храни и за това крадеш от свободното си време и видиш, че не си сам, а хората само се увеличават и те подкрепят истински, то тогава наистина разбираш, че каузата е нещо много по-силно от всичко познато ви.

– Каква е вашата лична кауза – онази, която обединява всички инициативи, с които сте се заела, и житейска философия, която не Ви позволява да се откажете, въпреки трудностите?

– Свободата. Правото на избор. Животни :) Любовта ми към животните, физическата болка, която изпитвам, когато някой ги наранява, това ме блъска напред.

– Покрай цялата тази обществена дейност научихте ли нещо ново за хората в България?

– Да, хората са отврат. Обаче не съвсем. Между паплачта бродят някъде Ключарите. Тези, които носят промяната. Защото трябва да си луд, ако не правиш нищо в това море от гадости. А Вие Ключари ли сте? :)

снимка: Форум Ключ
снимка: Форум Ключ

Коментари

коментари