Начало » Начало » Какво научих от… кучето си?!

Какво научих от… кучето си?!

Тези, които нямат куче, вероятно ще ме помислят за луда… или пък ще решат да си вземат куче 

12208394_10206589575230860_8530520741794259975_nТази снимка направих преди няколко дни в парка близо до вкъщи. Беше рано сутринта. Разхождах кучето си. Крачех сънливо и от време на време се оглеждах за глутница бездомни четириноги, които биха могли да ни нападнат, или пък за други домашни любимци, с които моят не би се разбрал. И същевременно прехвърлях задачите за деня, с които ми предстоеше да се заема. Припомнях си дежурните битовизми (и аз не знам защо, вероятно съм мазохистка и обичам да се ядосвам за незначителни неща)… Та си крачех след кучето и си се тормозех или по-скоро се нахъсвах от сутринта за предстоящите ядове, които евентуално, без да е сигурно, биха могли да се появят по-нататък през деня… А то, кучето ми, развяваше опашка, мяташе се в купчините шарени листа, душеше нещо в още зелената, росна трева и с въодушевление се стрелкаше към всяко дърво. В един момент се загледах в тая подскачаща радост и някак от само себе си това, което ме заобикаляше, взе да избистря очертанията си. Буквално прогледнах! За безпричинното щастие на кучето ми или по-скоро за това, че то се радва на малките неща – че тича на воля; че вижда най-различни, със сигурност вълнуващи за него, храсталаци, дървета и тем подобни… Та прогледнах за тази чиста, искрена радост от това, че си жив и може да правиш всички тези неща. Прогледнах и за тишината, която се бе възцарила. Прогледнах за пъстротата на есента и в резултат някакви странни въпроси взеха да изникват в съзнанието ми и да заместват онези, с които се изтезавах по-рано. И ме налегна едно спокойствие, едно блаженство като след медитация.

1898285_10206589574950853_1012423153330930443_n

Тук е моментът тези, които нямат кучета, да ме помислят за луда… Та се запитах: Как така листата на ей онова дърво отсреща са оранжеви на жълти пръски в началото на короната му, а нагоре стават все по-червени и по-червени, докато не заблестят в огнено на върха заедно със слънцето?! Как така облаците се разтягат като памучни топки над Витоша и висят на различна височина така, че отдалеч да изглеждат сякаш са спуснати на конци?! И как така всички периодично преминаващи хора по тротоара покрай парка, а и в самия парк, бързат все с приведени глави към асфалтовите плочки сякаш следват пътечка от трохи?! Защо, бе, хора?! Нито един от тях не видях да погледне встрани към полянките, където (признавам си и аз досега не бях обръщала внимание) се е ширнал разноцветен, мек килим – жълто, оранжево, червено, бордо, та чак и тъмно лилаво… И ми се прииска да съм художник, за да нарисувам всичко това, или поне да съм фотограф. Но тъй като не съм нито едно от двете се задоволих с това, че съм прогледнала за цялата тази красота и за няколко минути й се възхищавах. Без да мисля за друго. Просто си крачех след кучето и си мислех, че трябва да съм благодарна за това, че се движа и гледам този природен триумф. „Добре, че имам куче!”, си казах.

Не се смейте! Точно така си е! Ако не беше кучето ми, нямаше да се разхождам рано сутринта в парка. Нямаше да „прогледна” за всичко описано по-горе и нямаше да пиша сега за това. По всяка вероятност нямаше и да си обещая да се оглеждам повече за малките чудеса, които не се уморяват да избликват край нас, макар че все не им обръщаме внимание. Нямаше да си обещая и да се наслаждавам със същата искр12115643_10206590569175708_6850986652203119330_nена, жизнена… или просто кучешка радост всеки път, когато видя любим човек; всеки път, когато сядам пред чиния с любимата ми храна; на всяко ново утро, без да кроя мрачни сценарии за евентуалното му развитие. И нямаше да прочета по онзи особен начин късметчето към сутрешното си кафе… Особен, да! Приех го като поредното малко чудо, предопределено само за мен, а то гласеше: „Най-добрият начин да предвидиш бъдещето е да го създадеш!”.

 

 

От Милена

 

Коментари

коментари