Начало » Начало » Любовта на Яворов и Лора
5

Любовта на Яворов и Лора

Любовта на Яворов и Лора е може би една от най-разтърсващите любови на XX век

 

 

 

Образът на Яворов и неговите стихове, като че ли винаги „изплуват“ в съзнанието ни, когато стане дума за любов. А заедно с тях и образът на неговата Лора.

Любовта на Яворов и Лора е може би една от най-разтърсващите любови на XX век. За нея много се е писало. Но рядко, да не кажем почти никога, Яворов и Лора сами са „разказвали“ за своята опустошителна любов. Правят го в книгата „Обречени“, написана от Явора Стоилова, дъщеря на художника Васил Стоилов и Ганка Найденова, племенница на поета. Благодарим на Явора, че ни позволи да публикуваме частта от нейната книга, посветена на тази велика любов. 1

***

СИЯНИЕТО НА ОПАЛА

2През 1911 година предсказали на критика Симеон Радев, тайно влюбен в Лора Каравелова, че ще мине през море и там ще срещне красива, но фатална жена. Гадателката виждала около нея локва от кръв. Три дена след предсказанието, Симеон Радев срещнал Лора пред българска легация в Лондон и я попитал на шега: „Вие ли сте фаталната жена?“ Тя му отговорила с кратко есе по темата, което по-късно изпратила на софийския му адрес. Според Лора фаталната жена не била непременно тъмнокоса и с черни горящи очи. Можела да бъде нежна, тиха, дори незабележима. Мъжете не се пазели от подобен род жени. В това есе Лора сякаш скицира фаталния за нея образ на тихата и нежна Мина. Целият живот на бъдещата Яворова съпруга – от първата до последната й среща с поета – сякаш минава в сянката на Мина. На нейната малка ръка, Яворов е поставил един пръстен – като целувка на смъртта: „И ние ще горим унесени в съня си и като дим в небето ще намерим край”.

   Казват, че пръстенът с опал светел докато ръката, която го носи е жива. Но поради магията на стиха, посветен на Мина, Яворовият опал ще сияе вечно, повторил във всяка своя частица цветовете на нейната душа.

   Лора се запознава с Яворов през лятото на 1906 – годината, в която Мина се превръща в муза на поета. По-малката дъщеря на Петко Каравелов нахлува в живота му с енергията на горещ августовски ден, с очи – две тъмни слънца, с гърди обкичени със слънчогледи. Но поетът се опитва да я анализира хладно като интересен обект за наблюдение: „Може би една Ибсенова Нора в полите на Витоша“. По желание на Лора, двамата се откъсват от компанията на излет около Драгалевския манастир, и тръгват напряко през гората към светата обител. Лора върви пред него по тясната пътечка между зелените клони, сякаш създадени, за да откроят черните й лъскави коси на фона си. Тя плува между светлини и сенки, понесена на дългите си закръглени бедра. Видение „от знойна плът и призрак лек”.

    Пет години по-късно, когато получава пръстен от Яворов, Лора ще си спомни разходката край манастира със съжаление, че носи втория опал след Мина. „В опала може да видите живия огън на рубина и величавото лилаво на аметиста да проблясват едновременно в изблик на светлини“ – казал римският историк Плиний 200 години преди Христа. В техния пропуснат опал още тогава блестели цветовете на техните души – рубинено- червената душа на Лора и виолетовата душа на Яворов, който сам им определил тези цветове. Но между поета и нея остава малката ръка на Мина, която винаги ще бъде музата на неговия пръстен.

  На срещата край Драгалевския манастир присъства и майката на Лора – Екатерина Каравелова, за която поетът е всичко друго освен човек за сватбен пръстен: „Пред мен вървеше един мъж в черен сюртюк и с едното рамо по-високо от другото“ – спомня си тя през 1935 г., – „Това беше Яворов. Когато седнахме на тревата, видях че беше грозен: дебели синкави устни, жълто-зелено лице, бялото в очите му беше жълто. До него беше седнала Лора тогава 18-19-годишно момиче. Тя току-що разцъфваше и беше много хубава. Когато гледах тия две лица едно до друго, контрастът бе особено голям, във вреда на Яворов.“ В мислите на Екатерина Каравелова вече проблясвал друг един солиден пръстен, поставен на ръката на Лора година по-късно от Иван Дренков, секретар на Търговската камара в Русе. В сватбения си ден, трепереща от нерви, бъдещата г-жа Дренкова три пъти сменила прическата си и хвърлила булчинския воал. „Той мразеше всичко, което аз обичах“ – ще напише по- късно тя за съпруга си.

      През 1910 г., освободена от омразния пръстен, Лора внезапно се появява на гроба на Мина в Булон Биянкур. Тя застава пред скромния каменен кръст в целия си земен блясък – в дрехи специално ушити в Лондон, обвита в облак от скъп парфюм. Декорът е неподходящ за нейната любовна изповед. „Една страннна бледност покрива дърветата“ – като в Парижкия му дневник. „Тъжна бледност над белите мрамори на гробовете“, отрупени с живи и мъртви цветя. И чувството, че „Мина е там над своя гроб, облъкатена на кръста си“, очакваща поета „с едно оплакване или с една радост”.

     Яворов отблъсква любовното признание на Лора и предлага формално приятелството си „Останах с впечатление, че тази ще бъде последната ни среща“ – разказва поетът пред дядо ми Никола Найденов. Но под хладния кръст Лора е поставила цветя за мъртвата Мина – от нейно име и от името на Яворов. Вироглави цветя – като клетва за неизбежна нова среща.

    Дъщерята на Петко Каравелов, трикратен Министър-Председател на България след Освобождението, носи неговата упоритост и волята да се изправя по-силна след всяко падение. Затворът „Черната джамия“ и побоите в нея не укротяват ръбатия му, деспотичен нрав. На въпроса на чужди журналисти, посетили го там, дали е бил изтезаван, той отговаря с горчива усмивка: „Не, не. В България не стават такива неща”.

   Майката Екатерина Каравелова, жена с големи качества и още по-големи амбиции, привлича Лора с огромната си жизнена енергия. За съпругата на Петко Каравелов „животът е такъв, какъвто го създаваме’. За дъщерята той е такъв, какъвто го мечтае. Понякога Лора съжалява, че не е сестра на майка си и не обитава нейното време на възрожденски идеали. Обвинена в държавна измяна, защото е потърсила помощ за малтретирания си съпруг в чужди консулства, Екатерина Каравелова едва се спасява от смъртно наказание. Но въпреки всички преживени трудности, тя намира начин със скромните средства на гимназиална учителка да изпрати дъщеря си в католическия пансион „Notre Dame de Sion“ в Париж. Там Лора трябва да получи образование и възпитание, подходящи за надежден брак с „красавеца-демократ Петко Дренков”, който вече е избран за нея от майка й. Преди да последва Яворов, Лора вече веднъж се опитала да избяга от образа на послушна дъщеря и примерна съпруга с дипломата Петър Нейков. Двамата не стигат много далече, защото Екатерина Каравелова изпраща след файтона на влюбените друг файтон. От него слиза, придружен от съмишленици, един бъдещ Министър на правосъдието – Тодор Кръстев. Той е натоварен с важната мисия да върне Лора у дома.

    В католическия пансион „идеалната за д-р Дренков съпруга” е получила нова религия и нов, скрит за другите образ. За тази непозната Лора „тоалетите не представляват нищо особено”, въпреки, че ги сменя всеки ден, за да подразни самолюбието на снобките около себе си. За нея щастието се крие „в скромна църквица, сама пред разпятието, от което винаги излиза един лъч от утешение и надежда и някаква сила обладава цялото същество. Ето где е центъра на живота”. По-късно Лора ще измести центъра на своя живот от храма към великата земна любов и тя ще дари своето малко разпятие-символ на Яворов. Това разпятие, отстъпено на поета, е може би последната искрица от вярата на Лора. Още на 18- годишна възраст тя вече е написала: „Колко е тъжен живота, аз все повече се убеждавам в това”.

   Контактът със „златната софийска младеж“ превръща момичето от католическия пансион, което свири на цигулка и чете богоугодна литература, в модерна жена от хайлайфа, изпълнена с омраза към обществото и към себе си. Омраза до такава степен, че когато среща обожателя си Андрей Протич в „Червен рак”, сменя своята тъмно-червена роза с неговата тубероза, вдъхва аромата й и изрича: „Как силния дъх ми навява мисъл за самоубийство”. Думите й навярно са повлияни от твърдението на Емил Зола в романа „Нана”, че в смъртта си цветето тубероза има аромат на човек.

  Светската дама Лора, овладяла до съвършенство изкуството да бъде красива, придружава Яворов на репетициите на трагедията „В полите на Витоша“. Тя изглежда подходяща спътница за човек – вече повече автор на пиеси, отколкото поет, изплувал над нивото на българската литературна действителност. Според Дора Габе този нов Яворов има свой собствен пиедестал. След генералната репетиция на Яворовата трагедия в Казиното, където се е събрал целият актьорски състав, влиза Лора. Тя е облечена в любимия си черен цвят, с гладко вчесани коси и загадъчна влага в очите.

– Колко скръб има в очите на тази жена – обръща се поетесата към своя бивш любим.

– Да, това е жена, която един поет трябва да разгадае – усмихва се Яворов.

3

   Всъщност Лора носи една дълбока, тъмна тайна, която не може да сподели с никого. Поетът всеки ден поставя във ваза червена роза – с мисъл за отминалата. Той още носи снимката й в портмонето си, медальонът с кестенявите й коси – на гърдите си. На сцената всяка вечер сценичната й двойничка Мила Драгоданоглу повтаря нейните думи:

– Опалът носи нещастие. Така ми бяха казвали. Но Христофоров ме накара да погледна вътре и аз веднага разбрах… Раздробете това камъче на прах – неговият пламък ще грее и в най-дребния прашец… Пръстен с опал трябва да носят вярващите в любовта. Аз нося такъв от Христа. Аз съм негова годеница. Аз съм негова жена.

   Яворов поставя пръстен с опал и на ръката на Лора, но около нея като в „Писмата й до никого“, хиляди познати очи гледат с недоумение и злоба. „Хиляди уста се кривят в злорада усмивка, смеят се високо, фалшиво, смеят се до безумие”, пише тя.

   Има ли щастие за двама в свят, в който любовта не може да свърже разкъсаната връзка между хората? В пръстена с опал сякаш е вградена мисъл за смърт. Но той носи нещастие само за онези, който се боят от него. „Вчера колебанието да приема опалите ти беше само за миг – пише Лора на Яворов – „Днес чувствам някаква светла непозната радост. Ти се шегуваше вчера и намираше, че силата ти е в ноктите. А днес аз съвсем сериозно чувствам, че моята сила е в пръстена. Струва ми се, че целия си живот трябва да съм чакала този пръстен. Чакала съм твоите опали. Нещо в мене, което е било винаги само твое, е знаело, че ти ще ми ги дадеш.”

    Нейният живот преминава в сянката на неговите опали… Пейзажите, които Лора рисува с думи в своите „Писма до никого“, сякаш съдържат забуления млечен оттенък на опала, прозрачното преливане на багрите, сложната игра между светлини и сенки. Самата Лора носи тази двойственост, вградена в легендите за опала през вековете. От една страна той е камък на надеждата и вярата, от друга – камък с отвъден печат. Поетът ще приеме нейните опали в сиянието на смъртта.

ЧЕРНАТА ЕВРИДИКА

4

    Години след самоубийството на Лора и Яворов, в неговия архив е открит ръкопис на нейния разказ „Тъмно е” с подзаглавие „Из дневника на една луда”.

     Върху първите две страници са запазени поправки с молив от ръката на поета, свидетелство, че е пътувал в мрачния свят на този автобиографичен разказ. Разказ на ръба с неврастенията по думи на самата Лора. „Навсякъде мрак, гнетителен и убийствен” – е прочел Яворов в „Тъмно е”, – „Колко отдавна ме преследва тъмнината“. Поправките с молив минават равнодушно над онази нощ, в която „нелюбими обятия“ обгръщат момичето, което е била някога Лора. Светло момиче с потъмняла, изнасилена душа. Трагедията на продаваните от собствените си родители жени за бракове без любов, се повтаря тогава „всеки ден, всеки час, с всичката си престъпна грозота във всеки кът на света“. Тези жени трябва да изглеждат „прелестни“ като в разказите на Джером К. Джером, които Лора превежда на български език. „Те ще бъдат единодушно хвалени от всички, защото умеят хубаво да се преструват” – пише тя. Срещу лъжите в техния куклен свят, Лора изправя горчиви истини за самата себе си. Истини за една пожертвана от майка си душа „дива, мрачна и непроходима“, познала кратките илюзии на кокаина „такъв съчувствен и сигурен другар”.

   Но в тази тъмна душа все още живеят мечти като „ненадейно пораснали цветя”. И тя протяга ръка към първия цвят за любимия си, който се оказва „увяхнал бурен, откъснат набързо в тъмнината”. Може би „в мрачната гора на душата й“ цветята винаги ще се превръщат в бурени. Дали това е всичко, с което тя може да го дари? Напразни надежди, стъпкани мечти, дете, намерило смъртта си в утробата й… И някаква тъмна, необуздана страст, която „притиска, задушава и убива”.

Единствената светлина, която свързва пътищата им е в сватбения ден, но не в брачния им съюз, а пред олтара на страдаща Македония. Две писма – от Лора и от Яворов, в които сякаш проблясва нейното малко сребърно разпятие, звучат като клетва за вечна любов:

     „Яво, днес ти давам разпятието, което носех на гърдите си… и ми се струва, че то непременно ще закриля този, който върна всичко хубаво на душата ми.

         Твоята жена”.

              В същия ден Яворов пише до Лора:

         „Мила, скъпа Лора, мисля за теб. Целувам разпятието. То ще ми донесе успех в борбата, която е свята. Вярвай, че ще се видим, както аз вярвам, че ти си най-добрата българка”.

    Но когато битките утихват и Яворов се завръща, уморен от гледките на смърт, по-различна от тази в стиховете му, утихва и неговото чувство към Лора.

   Тя се опитва да подреди по собствен вкус дом за двама на улица „Раковски“ 126, сега 136. Шумът заглъхва зад облечените в източни кашмири стени, абажурите приглушават светлината. Плътни килими изсмукват живота от стъпките им. На неговото бюро е поставено ново сребърно перо за поета като лакиран нокът на орлица. В полумрака на стаите сякаш броди женски демон, безкрил и тъжен, с прокудена душа. В този дом в претрупан стил „Сецесион“ се 5задушават даже нейните мечти. Къде се крие сънуваният в детството й свят от нейните „Писма до никого”, където хората имат прозрачни глави и в тях се виждат мислите като цветни линии? Дора Габе, тази постоянна хроникьорка на събитията около Яворов, говори с ирония за дома на улица „Раковски”. В нейния разказ, поетът е видимо потиснат и за да разсмее сам себе си, споделя с Дора и приятелките на жена си един уж много весел сън. Той се бил закрепил незнайно как на една от стените на стаята си, висял и ритал с крака, задържал се с ловкостта на жонгльор… Един поет, скрит зад карикатурата си. И докато пълзял по стената, задавен от смях, той осъзнал, че не живее в дом, а в клетка.

   За влюбените съпрузи и техния дом говори и спътницата на Пенчо Славейков – Мара Белчева: „Каква чудна двойка. Как им потъват погледите един в друг. Загърнати в някаква тайнственост, те изчезват за действителността, губят се зад воал като старинна фреска от велик художник.

Ето ги пак реални – обръщат се, говорят с другите. Яворов се приближава до мен и хваща ръката ми с топлота:

– Кажете на гроба на Пенча, че веднъж Македония свободна, аз няма тук какво да правя.

– Как, нали си женен? Ами Лора?

Той само горчиво се усмихна и нищо не отговори.”

Идеалната съпруга за Яворов е жена, готова всеки миг да пожертва себе си в името на изкуството му. За разлика от Лора, която непрекъснато повтаря: „Аз искам много, искам всичко или нищо”. Тя уж е напуснала своя свят, но продължава да се облича в дрехи от Париж и Виена, да се държи предизвикателно като модерна жена от широкия европейски свят, на която е позволено всичко.

Яворов дори не забелязва, че Лора отдавна е погребала предишния си живот между четирите стени на стаята си. Понякога, отпусната в креслото си, Лора си спомня за сина си Петко. Тя никога не е била „майка маниачка”, която не вижда смисъла на живота си освен в детето. Лора е писала вече за това на поета във връзка с критиките около пиесата

6

„Когато гръм удари, как ехото заглъхва”. Бранейки Яворовата героиня Бистра от нападките на критиката, Лора всъщност говори за себе си: „Жената надали намира щастието в децата. Те поне първоначално значат за мене – преди всичко страдание – физическо. При раждането, за пръв път жената вижда колко малка е разликата между нея и животното – или по- скоро, че няма разлика. А жената се чувства не толкова сломена физически, колкото стъпкана духовно”.

     Чужди хора говорят на Лора за сина й. Малкият Петко обичал да реди къщички от кубчета и винаги – една специална за мама, поставена до неговата.

     „Било ти мъчно за детето” – възмущава се майка й – „та ти го мразеше още при зачатието му заради баща му… Ти го остави на шест месеца, скита цяла година: детето ти не можеше да успокои безпокойния ти дух и да украси живота ти. В деня на твоето тръгване, пропомни си добре – колко минути отдели ти за него?”.

   Дали майка й говори истината? Но достатъчно майка ли е самата Екатерина Каравелова, способна да внуши на дъщеря си, че е луда, за да я върне при съпруга, на когото я е отстъпила по силата на неписан договор?

  На 20 юни 1912 година Софийският епархийски съд издава решение за разтрогване на брака между Лора и д-р Дренков по нейна вина. Между свидетелите на съпруга й, застанали срещу нея, е собствената й майка. В писмо до Яворов, Лора свързва образа на Екатерина Каравелова с първата си мисъл за самоубийство: „Аз бих се убила само, за да я накажа, да я смажа под тежестта на едно угризение…”

   В своите „Писма до никого” Лора загатва за състоянията си на ръба с лудостта. Но всъщност нейната лудост е в силата на „безумно смелите“ вършители на съдбата, за които бурята е пречистване и полет към непристъпните скали като в разказа й „Ели“. „Бих искала да има повече жени като „елата”, макар че мълнията поразява често най- гордите ели” – пише Лора до брата на Мина Петко Тодоров. Тя спори и в друго свое писмо с консервативния7 майстор на идилиите: „Защо толкова не Ви харесват моите безумци?… Наистина са редки хората, които жертват материалното си положение само и само да следват някои по-особен път…”

   Напуснала света на Екатерина Каравелова, Лора напразно търси разбиране в света на Яворов, който също е различен от нейния.

  „Аз все пак имам тебе” – казва тя на поета на любовта – „Или може би нямам и теб. Нямам си никого”. Единственото, което според нея е можело да ги свърже, е неговото дете, загинало в нейната утроба.

 Отегчен от Лора, която става все по- агресивна и често изпада в нервни кризи, Яворов отново тръгва на път с бойни другари от Македонско-Одринското опълчение. Нищо не е останало от жената със сребърното разпятие пред олтара на Македония. Поетът също изглежда променен от сблъсъка с реалността. „Очите му бяха двойно почернели” – пише в спомените си от фронта Никола Топалов – „Оня възторг, който го беше обзел преди години, беше отлетял: „Изплаках сълзите си от 15 дни” – каза Яворов, – „Ето тук е Виница, а малко по-назапад – Вардар и Велес… Ще ги видим ли пак?”

   Какво ли е представлявала за Яворов болката по едно изгубено дете, когато Македония ден след ден губи в трагично приключили битки – хиляди свои деца?

  Има една страшна снимка на Лора от този период. Тя е облегната на креслото си с ръце, скръстени на височината на шията, сякаш задържали един последен дъх. Клепачите са паднали като завеси над дълга, безсънна нощ. Цялото й лице изразява дълбокото примирение на осъдения, който очаква да посрещне смъртта си с първите лъчи на слънцето. Може би точно в такава нощ, тя е написала последното си писмо до Яворов, изпратено на фронта по един офицер. То е изпълнено с недоизказани думи, надвесени застрашително над бездната между двамата: „Сега съм сама повече от всеки друг път или… както винаги… Разбираш ли? Не още?… Не?… Естествено…” Думи, обречени преди да се родят, като детето в утробата й… В предчувствие за смърт, тя пише в едно „Писмо до никого”: „За този, който не очаква вече нищо, единствената нова среща е гробът”.

    Може би най-голямата грешка на Лора е, че превръща своите „Писма до никого” в писма до този, който не ги чака. Над нейните изповеди, слети в един трагичен монолог, сякаш звучи траурният марш на Шопен, който тя нарича Реквием: „У мене Реквиема възбужда силно желание да изляза от стаята“ – пише тя до Яворов – „да тръгна кой знае за где и да бързам, да бързам много, да се смея – да викам из пътя, защото толкова малко време остава всъщност до безкрайния монотонен реквием”.

  Лора навярно цял живот се е стремила към Реквиема, прозвучал за нея на 29 срещу 30 ноември 1913 година. Тя тръгва в мрака, изпълнен с непознати светлини, облечена в черна рокля, с перли – като звезди в черните си коси. Муза от древни времена. Куршумът се е впил в гърдите й като студената змия, отнела живота на Евридика. Черната Евридика, която в един различен мит повежда своя Орфей към вечна любов след смъртта.

Коментари

коментари