Начало » Твоята история » Майсторът на ветровете
Божидар

Майсторът на ветровете

 

В Ogledai.se стартираме нова поредица. Периодично ще публикуваме разкази от непопулярни за широката аудитория разказвачи. Започваме с отличените разкази в литературния конкурс „Дядо Йоцо“. Сърдечно благодарим на организаторите на конкурса – туристически комплекс „Дядо Йоцо“, община Мездра и Съюза на българските писатели, както и на самите автори. Днес ви представяме разказа на Божидар Лазаров „Майсторът на ветровете”, отличен в конкурса „Дядо Йоцо” през 2013 година.

Роден съм през 1993 година, в град Левски. Уча в „Софтуерен Университет“ – София. През свободното си време се занимавам с литература, планински туризъм, участвам и в представления, които представят игра с огън.

И искрено вярвам, че в себе си, всеки човек има поне една история, която си заслужава да бъде разказана.

Пето издание – 2013 г.
Отличие

МАЙСТОРЪТ НА ВЕТРОВЕТЕ 
Божидар Лазаров, Левски

Някога и аз бях жив. Дишах, движех се, радвах се. Но, за жалост, тези времена отминаха. Като малки зрънца в моята длан те бяха отвени от вятъра на времето и понесли се по безкрайните му вълни, изчезнаха от моя взор. Смисъл да ги гоня нямаше. Само щях да пропилея времето си в безсмислено драпане по прашинките, опитвайки се да убедя себе си, че някога зрънцата ще се завърнат при мен.

Сега, когато вече съм намерил вечния си покой, когато нямам какво повече да губя, аз претърсвам поляната на живота си, търсейки малките семенца на моите спомени, надявайки се, че поне някои от тях са поникнали и развили до големи дървета. Намеря ли някое дърво, то споделя някогашната моя история. Картините на отминали времена се завръщат при мен и отново мога да се потопя в тях, било то дори и за миг. След това си отивам, завръщам се в някогашната своя обител, където в ухото на един жив младеж подшушвам тези истории, докато той спи. Събуди ли се, хоп, от нищото се е появило неговото вдъхновение, сяда и ги записва. Историята на моя живот, изписана от неговите ръце, с добавена малко фантазия към нея, върви така…

Вече месеци, мисля че близо година, голямата буря бе надвиснала над нас. Ветровете й бързо помитаха младите, пращаха ги надалеч и след това с огромен гръм ги погубваше всичките. Тъжно ми ставаше като си представях как родителите погребват своите деца. Как майките плачат с пълно гърло, крещят срещу небесата и проклинат вятъра. А на бащите им не е останало друго, освен да предложат своето рамо за утеха на съпругите си, да хванат шепа пръст и да я хвърлят в гроба. Мощна беше бурята, силен беше вятърът и безмилостна беше всяка гръмотевица.

За жалост или може би, радост, аз бях един от тези младежи. Аз бях едно от малките бели пухчета, които вятъра отнемаше от родословното дърво и захвърляше някъде в далечината. Без идея къде отивам, без идея какво ще ми се случи, аз просто се доверявах на вятъра. За нас вятърът беше мъдър. Нямаше да ни запрати някъде без идея. Смея се сега, смея се от тъга колко глупави сме били тогава. Как сляпо сме вярвали на „висшата” власт. Но независимо дали се смея или не, сега това няма значение. Значение има, само какво се случи. Смъртта, тя не е една. Няма начин една душа да отговаря за кончината на всичките. Много са тези черни косачи на души, много са. Аз лично видях хиляди от тях.

На празно, безплодно, мъртво поле седях аз. На същото това поле се извършваше жътва. Тези хиляди косачи безмилостно хвърляха косите си, разкъсваха душите на младите и ги прибираха при себе си. Празна беше земята, но плода сам вървеше по нея и към нея. А косачите са гладни, жадни и алчни, колкото могат повече искат да приберат при себе си. За жалост успяваха. Чувствах се като малко гроздово зрънце, седящо на примамливо голяма чепка, чакаща да бъде откъсната, за да може всичките зрънца да бъдат смачкани на червено вино. Понякога ми се искаше да избягам, понякога плачех, а друг път просто бях вцепенен от страх и не можех да помръдна. Косачите не ги бъркаше много, те прибираха всеки при себе си. Смел – уплашен, легнал – изправен, прикрил се – открит, те бяха просто поредния плод за кървавата напитка. Поредната опаковка, чакаща да бъде разкъсана, за да бъде взета от нея сочната, вкусна душа. Ех, някои от нас бяха орехи, трудно можеше да бъдат смачкани, но рано или късно и те се счупваха и техният плод си отиваше в пастта на косачите. Бих се разплакал сега, но мама ми е казвала, че за мъртвите не трябва да се плаче, пък и е трудно дори една сълза да пролееш, когато си само дух.

На това поле бях, на това поле видях много приятели да ги отвлича черната блудница, да разкъсва телата им с косата си и жадно да изпива поредната душа. След това падаха някъде наоколо, понякога цели, понякога на части, но това вече не ми правеше впечатление. Не ме учудваше, не ме изненадваше, просто ме плашеше, плашеше ме до смърт. Знаех, че всеки момент един от косачите ще насочи мъртвия си поглед към мен. Посоката ми определена не до градуса, а до секундата и с мощен рев щеше да захвърли косата си към мен и да отнеме живота ми.

Какво ми оставаше в този момент, какво по дяволите му оставаше на който и да е било? Скрих се там, където знаех, че не могат да ме видят, там, където не могат да ме стигнат, там, където студените им лапи нямаше да ме докоснат, там, където бях в пълна безопасност. Скрих се вътре в себе си, в един не много стар спомен, но тогава, дори и сега ми изглежда толкова далечен. Бях се завърнал в планината. На онази същата поляна, която ми носеше самота и спокойствие. Уютът ми бе нарушаван само от малките бръмбари, които от време на време лазеха под мен и песента на птиците, която винаги ме държеше буден. Гледах в далечното небе, в меките бели облаци и се чудех дали някога ще успея да ги достигна. Да разтворя ръце и махайки бързо с тях, подобно на птица, да полетя в небето. Като горд ястреб, господар на небесата, да летя из необятната синя шир и да хвърлям сянката си върху хората долу.

Чух, че наскоро двама чужденци създали машина, с която можеш да летиш, с която можеш да станеш повелител на въздуха, майстор на ветровете. Но колко ли време щеше да мине преди тази машина да стигне до нас. До нашата мила родина, до малкото ни, скътано в планината селце. Дни, месеци, години. Нямаше закъде да бързам и без това тук животът е прекалено бавен и спокоен.

Чух как камбаната на мегдана изкънтя шест пъти. Време беше да тръгвам за дома. Майка вече приключва вечерята, татко привършва работата по двора, а всичките ми по-малки братя и сестри са се наиграли вече и са огладнели. Хлапетата са най-вече причината да идвам тук, прекалено много шум вдигат, но пък без тях къщата е някак празна. Все някой трябва да вика наоколо, ако не друго, поне да си чуем гласовете.

А говорейки за гласове, селото беше невероятно шумно. Шумно беше сутрин, шумно беше по обед, но най-шумно беше вечер. Всичката суетня и глашатия. Викове на продавачи, опитващи се за последно да си пробутат стоката на някой. Майки, крещящи по децата, да се прибират. Попът, крещящ за литургията, която ще направи следващата сутрин и няколко стотин деца, крещящи, че не им се прибира толкова рано, но въпреки всичко, следващи дадените постановления.

Тъкмо задминах църквата, свих вдясно от училището и влязох в прашната уличка, на която живеех. На няколко къщи от моята живееше Бай Иван. Едва стигнал началото на четиридесетте си години, а лицето му вече бе набръчкано, изстрадало, а косата му – побеляла. Голям страх бе видял той, голяма мъка беше преживял. Всички я знаеха тая история, но никой не я казваше, никой не я споменаваше. Самия Бай Иван, въпреки че не общуваше много с другите хора, им помагаше с каквото можеше и за това го уважаваха съселяните. Баща ми, понякога със смях, понякога с тъга, разправя как като съм се раждал, докторът в селото се бил напил и нямало кой да ме изроди. Бай Иван като чул, веднага яхнал коня, отишъл в съседното село, събудил тамошния доктор и както по пижама излязъл, така го замъкнал към дома. Оттогава бяха приятели с моя старец и от време на време попийваха заедно. Той, Бай Иван, само с татко пиеше, като си спомня.

Поздравих го, поздравих баба Гинка, баба Радка и баба Стефана, които бяха седнали на пейката пред дома на баба Радка, подплаших гладното куче на Рачо каруцаря, което се навърташе около мен за храна и влязох в къщи. Братята и сестрите ми скочиха да ме посрещат. Да ме питат къде съм бил, какво съм правил, нося ли подаръци, все едно не се връщах от поляна, а до столицата съм ходил. Повдигнах си гордо потурите и казах, че къде съм бил не е нещо, което още могат да осъзнаят. Седнахме всички на масата, татко скърши питата и започна да раздава хляб по масата, майка тихо пълнеше чашите. Обикновено много шум вдигахме, постоянно за нещо се говореше, но изглежда на родителите ми им тежеше нещо и много, много не се обаждаха, докато вечеряхме. Поне имаха усмивка на лицата си и това ме успокояваше, че не се е случило кой знае колко лошо нещо.

След като приключихме с храненето, майка ни каза, че сме свободни да вършим каквото си искаме, само да се върнем преди деветия удар на камбаната. Децата бързо се изнизаха и не след дълго се чуха виковете им, да се заплюват, кой кого видял на криеница. Аз тъкмо тръгнах да ставам и баща ми каза да остана на масата. Имали да ми кажат нещо важно. Дойде ми времето и на мене, ще ме женят, видяло се е, няма къде да бягам. А така ми се искаше да поергенувам още малко.

Но в момента, в който се обърнах и видях лицата им, бях потресен. Усмивките им бяха изчезнали, бръчките им се бяха задълбочили, очите им се пълнеха със сълзи. Майка не издържа и се разплака силно, а татко просто ми подаде къс хартия и каза, че е за мен. Писмо беше, вятърът ме вика. Викна ме и ме запрати… къде ме запрати, на проклетото мъртво поле. Не искам да мисля за това!!!

Искам да мисля за поляната, за тишината за спокойствието. За птиците. Една от тях изпя поредната си песен и ме уцели. Мелодията й се разби директно в мен и ме отнесе горе към небесата. Черната блудница разкъса кожата ми, бръкна дълбоко в мен и бързо засити несекващия си глад с душата ми. Нямаше връщане назад вече.

Но докато хвърчах там във небето, докато се реех с птиците, се зачудих. Защо изобщо бях отишъл там? Защо изобщо последвах вятъра в земята на смъртта, където косачите безспирно жънеха. Защо се оставих да бъда малък грозд в поредната каца вино? Защо оставих в разцвета на младостта си да се превърна в пълно копие на горкия Бай Иван?

Не ми беше трудно да се сетя. Не беше трудно да го проумея. Отидох там, за да може мама и татко да плачат на моя гроб. Отидох там, за да могат моите братя и сестри да не срещнат косачите. Отидох там, за да спася малката църква, камбаната над нея и селското училище. Отидох там, за да може винаги да има суетня в шест часа и няколко минути.

Най-вече отидох там, за да спася своята поляна, своите птички, своето небе. Нито едно чудо на света не бе по-велико от малкото ми село и голямата поляна. Сега вече поне разбирам защо другарите ми умираха с усмивка на лицето. Не е било, понеже се спасяват най-сетне от страха

Коментари

коментари