Начало » Вдъхновяващо » Моята история

Моята история

От много време отлагам написването на тази история, моята история, такава каквато е! Спираха ме страхът, срамът, нерешителността… Но сега усещам, че настъпи моментът на новото! С всяка частица осъзнавам, че дойде времето за освобождаване от старите ненужни неща. И правене на място за новите, хубави неща в живота ми! Така че реших да хвана тази вълна, да се отдам на импулса и да действам!

Родена съм в семейство, в което на пръв поглед всичко беше наред. Липсваха скандали, викове и наказания, изглеждахме сплотени. Но аз не се чувствах добре! Усещах се различна, самотна и на грешното място. Като по-малката сестра, смятах баща си и брат си за богове, така че приемах мнението, поведението и отношението им за единствени и най-правилни! Всъщност без право да изградя свои такива. Най-важното беше да съм послушна. Майка ми понякога неутрална, повечето пъти беше на тяхна страна. Двамата с баща ми позволяваха брат ми да ме обижда, включително и в присъствието на други хора, което беше пагубно за самочувствието ми. Мъжете в семейството винаги бяха с предимство, а ние кръжахме около тях и изпълнявахме желания. На почит бяха тихото насилие и подчинението.

Каквото и да правех, все не беше достатъчно

Научих се да слушам всички други, освен себе си. Мълчаливо и безропотно изпълнявах и всяка мисъл различна от тази биваше посрещана от ирония, подигравки, обиди и неодобряващи погледи. Започнах да се чувствам лоша, само като си помислех нещо неотговарящо на тяхната истина. Така постепенно се научих само да следвам, без да знам какво всъщност харесвам и искам. Научих се да притъпявам и заглушавам собствените си мисли, чувства и емоции, но една мисъл започна да се появява все по-често: „Как може другите да са толкова умни, знаещи и можещи, а аз да съм толкова глупава, неспособна и смешна?” . Най-голямата ми цел стана да си спечеля одобрението им, много исках да ме харесат и приемат. Всичко правех, за да го постигна, имитирах ги, стараех се да съм добра ученичка, дори си имах тетрадка, в която всеки ден пишех колко и какви грешки съм направила. Четях Библията, както баща ми искаше, за да си заслужа похвала, но това така и не стана. Каквото и да правех, все не беше достатъчно.

attitude-577924_1920

Затварях се в собствения си затвор

Започнах да се срамувам и притеснявам от себе си, започнах разрушителен вътрешен диалог, усещах тялото си напрегнато и сковано, започнах да заеквам. Общуването ставаше все по-трудно и мъчително, където и да отидех се чувствах, незначителна, глупава и нищожна. Затварях се в собствения си затвор като си изграждах защитни обвивики. През повечето време бях вцепенена от страх. Приемах всичко лично и това ме нараняваше, обвинявах себе си за всичко. Разделих света на черно и бяло, правилно и грешно, други цветове не съществуваха.Толкова осъждаща и критична станах, че подреждах хората според „заслугите си“ в съответните черно-бели колонки! Живеех без право на грешка, без право за самостоятелно взимане на решения.

По онова време брат ми много се забавляваше с една игра, хващаше ме, така че да не мога да се движа и започваше да ме гъделичка, като знаеше, че така изпадам в паника… В тези моменти си мислех, че ще умра, опитвах да се преборя, но той беше по-силен. Не можех да си поема въздух, явно получавах панически атаки. Виках и се молех, но той не спираше да се забавлява. За да се справя с тези ситуации, един ден реших да спра да усещам гъдела по тялото си. При което, той беше много изненадан… Успях, но доста години по-късно разбрах какво всъщност съм направила. Взела съм решението да не усещам изобщо! Стараех се да поддържам стерилна среда вътре в себе си! Страхувах се да показвам емоциите си. Таях всичко, правех се на спокойна и послушна, а вътре в мен бушуваха урагани…

Започнах своето търсене

Така минаваха годините, аз пораснах, завърших висшето си образование и срещнах най-прекрасният мъж, моят спасител. Най-добрият, търпелив и толерантен човек, когото познавам. Той промени света ми, чувствах се обичана, разбрана и приемана. За първи път се усещах обичана и обичаща. Чудех се с какво съм го заслужила. Той ми осигури спокойната изпълнена с любов среда, в която да започна да разплитам всичко случило се дотогава и причината да се чувствам така недостойна.

Така започнах своето търсене, изпълнено с възходи и падения, бях решена да разбера какво не е наред, в мен ли е наистина проблемът. Започнах да превъзпитавам себе си и представата си за света. И като прохождащо дете да уча всичко отново. Обмислях, борих се, разсъждавах, четях, задавах си много въпроси. Обвинявах, мразех, чувствах се жертва, самосъжалявах се, изолирах се от света, страхувах се от хората. Много исках да започна да се обичам, но не успявах дори да се харесам. Имаше дни в които виждах светлина, но в други бях напълно отчаяна. Исках да крещя, да удрям, да чупя, да изкарам целия натрупан гняв. Потърсих помощ, продължавах да чета, да търся, разговарях с моите баби, за начина, по който са отглеждали майка ми и баща ми… Бях непоколебима, че ще открия отговорите, които търся и ще успея да бъда щастлива.

sad-505857_1920

След много периоди на отчаяние, сълзи, тревога, страх, срам, депресия, омраза към себе си, най-накрая започвах да виждам детството си в друга светлина. Започвах да виждам картинката отстрани. Разкри ми се един нов, неподозиран свят. Светът на любовта, осъзнаването и приемането. За първи път разбирах, че тяхното отношение е такова не защото са лоши, а защото са уплашени и страдащи. Те самите са научени на това, отгледани са по същия начин. Това е всичко, на което са били способни, просто са продължили модела на своите родители. Тогава разбрах, че не трябва да се боря, а да приема. Разбирах го с ума си, но ми трябваха няколко години, за да го приема в душата си. Прошката и приемането започваха бавно да се прокрадват в сърцето ми. Направили са най-доброто, на което са били способни. Обвиненията към тях ставаха все по-малко, а аз започвах да поемам отговорност за живота си. Разбирах, че за всичко си има причина. Родителите ми са такива, за да се науча да приемам и обичам. Уча се да приемам всичко около мен, щом е тук, значи трябва да го приема, такова, каквото е. Може би наред с другите уроци, ще продължавам да уча и този цял живот. Но напредвам все повече и виждам резултатите.

Вярвам в чудеса

Започнах да се усмихвам на образа в огледалото! Започнах да се усмихвам на живота! Вече ценя всеки свой ден, защото знам, че е специален, наистина специален. Вече знам, че съм достойна и заслужаваща, както всеки един човек. Разбрах колко е важно да се грижа за себе си. Започнах да обръщам внимание с какво се храня, спрях да гледам телевизия. Вече се наслаждавам на тишината, когато съм сама. Започнах да си позволявам почивка и удоволствие. Да правя нещата, които истински харесвам. Позволих на малкото уплашено момиче в мен да започне да чувства, казах й, че е в безопасност и й дадох обещание да бъда щастлива. Чувството на вцепенение и напрежение се изместиха от приятно гъделичкане, напомнящо пърхане на пеперуда. Престанах с така любимото отлагане. Почувствам ли импулса, си казвам: „давай , направи го, точно сега, живей“, а удовлетворението е голямо.

Все още се уча да приемам всяка част от себе си, дори и тази, която не ми харесва. Да приема човека, който не живее според моите разбирания, защото има причина да е такъв, има си своята предистория. Все още се уча да виждам хубавото в случките, които първоначално смятам за „лоши“ и в повечето случаи успявам. Уча се да правя това, което ми е плашещо, като за начало, леко извън зоната ми на комфорт. Уча се да не забравям, че всеки ден имам право на избор, как да реагирам и как да се чувствам. Аз съм отговорна за това.

person-731141
Сутринта отворих очите си с благодарност и усетих, че това е един нов ден, пълен с възможности. В който отново мога да бъда щастлива и в който всичко ще стане по най-добрия начин. Приемам го като скъп подарък и привилегия. Вярвам в чудеса и днес съм в очакване на още едно такова…

Благодарна съм на Господ, че не ме изостави през цялото време, винаги усещах неговата подкрепа, помощ и закрила. Без тях нямаше да се справя. Гордея се със себе си за силата, упоритостта и огромното желание за промяна. В собствените си очи аз съм победителка и всеки ден се поздравявам за това. Продължавам напред по пътя си, защото има още много неща, които да уча. Обичам живота си и виждам как всичко е възможно, чудесата са около нас и се случват! Не мога да я нарека моята история с щастлив край, защото това не краят, а едно прекрасно ново начало. Затова ще я нарека моята история с щастливо начало! Очаквайте продължение… :)

Автор: Цветина

Коментари

коментари