Начало » Твоята история » Невена и Орфеевото цвете
Мария Павлова
Мария Павлова

Невена и Орфеевото цвете

 
В Ogledai.se стартираме нова поредица. Периодично ще публикуваме разкази от непопулярни за широката аудитория разказвачи. Започваме с отличените разкази в литературния конкурс „Дядо Йоцо“. Сърдечно благодарим на организаторите на конкурса – туристически комплекс „Дядо Йоцо“, община Мездра и Съюза на българските писатели, както и на самите автори. Днес ви представяме разказа на Мария Павлова „Невена и Орфеевото цвете”, отличен в конкурса „Дядо Йоцо” през 2011 година.

Мария Павлова живее и работи в Пловдив. Занимава се с реклама. Автор е на романа „Двойственият живот на една вещица” (2012 г., изд. „Екслибрис”), в който се разкрива под формата на дневник дългото духовно пътуване на млада жена… Скоро предстои да излезе и следващият й роман, „Убиецът беше в Diablo”, спечелил първия кръг на конкурс за криминален роман на русенското издателство „Бряг“.
В началото на годината Мария Павлова печели трета награда на Първия национален поетичен конкурс за любовна лирика „Наздравица за любовта“ със стихотворението си „Среща“. Тя пише разкази и есета, преводи на някои от които са публикувани в литературни списания и антологии в САЩ и Австралия.

Вдъхновява се от предизвикателствата. Писала е например за сляпо родено момиче, което иска да разбере цветовете. А в съвсем наскоро завършения й ръкопис на роман, разказващ за причините за смъртта на пчелите в света, се докосва и до техния начин на виждане и невероятно общуване…

За себе си смята писането за едно от безусловните неща в живота си, наред с четенето, любовта, вярата, стремежът към знание, доброто и справедливостта на Вселената, в която към теб се връща същата енергия, която си пратил навън.

Трето издание – 2011 г. 

Трета награда

НЕВЕНА И ОРФЕЕВОТО ЦВЕТЕ

Мария Павлова, Пловдив

Беше напълно потресена. Едрите, неуверено изписани букви образуваха думи, чийто смисъл премрежваше очите й. В топлия пролетен ден тя зъзнеше и ръцете й трепереха.

Преди седмица даде на първокласниците задача. Каза им да напишат България, а после, вкъщи, по още пет думи или съчетания от думи, които им хрумват, щом чуят това име. Накара Наско за пореден път да изрецитира Аз съм българче, защото го казваше чудесно, и им обясни, че ако се затрудняват да измислят петте думи, могат да помолят за помощ майките и бащите си или някой друг роднина. Но не им обяснявайте за какво е!, вметна накрая.

Резултатът беше плачевен. Граматическите грешки изглеждаха жалки на фона на другото. Явно наистина бяха питали родителите си. А после съвсем наивно, по детски, бяха написали неща, казани може би с присмехулна усмивка – жалка работа, едно нищо, кофти народ, простотия, Булгаристан, чалга, мизерия, срам, панелки, разбойници, робски души, мутри… Разбира се, имаше и определения, които тя очакваше, например родина, отечество, море, красота, но другото беше много повече. И не че то не съществуваше – макар и само на двадесет и три, за първа година учителка, Невена не беше наивна, за да не знае къде живее и какви са настроенията на майките и татковците, или бабите и дядовците на децата. Въпреки това беше напълно шокирана. Тя беше възпитана в почти немислим възрожденски дух и в красивите й очи се настани една сякаш вечна тъга, която разводни синьото и те засивяха. Каза си, че децата не трябваше да бъдат мърсени така и се запита какво можеше да направи. Оставаха дни до края на учебната година. Тези момчета и момичета бяха слушали и щяха да слушат хиляди подобни неща, разрушаващи душите им и целящи може би да ги направят реалисти или просто казани без оглед на това, че и те са в стаята.

Тя обаче не се предаде. Вярваше, че светът има по-дълбок смисъл, така, както дърветата притежават корени. И там, в корените, България беше нещо значимо. Питаше се само как да им го обясни.

***

Веднъж в месеца ги водеше на екскурзии, най-често излети сред природата, макар и близо до града. Изведе ги и следващата събота. Първо обаче ги събра в двора на училището и им разказа нещо, като се постара да го направи на разбираем детски език.

– Една стара приказка разказва, че някога Бог дал на всеки народ по един звезден дух, да го води, и по една звезда, на която духът бил нещо като началник. Народите вече си имали ангели пазители, а ето че получили и звездни духове. Българите обаче нещо се поскарали и закъснели за раздаването…
– Това да не е виц, госпожо? – прекъсна я Дора.
– Не, не е! – усмихна се Невена.
– И така, за българите не останала нито звезда, нито звезден дух… След раздаването всеки дух повел народа си по пътечка, осветена от дадената от дядо Господ звезда. Тогава нашият ангел пазител се разплакал, защото си нямал дух за другарче. Освен това, нали сме си нямали и звезда, нашата пътечка била ужасно тъмна. Било тъмно като в рог. Представете си един голям рог, вътре е издълбан тунел, вие се движите в съвсем тъмното и все падате, спъвате се, наранявате си коленете, разбивате си главите, защото нищичко не виждате. Представяте ли си как се е почувствал нашият ангел, който трябвало да ни пази от всичко лошо, от всякакви падания и ожулвания? Аз мисля, че задачата му е станала направо невъзможна. Бог обаче бил много добър и му станало мъчно, затова се замислил как да помогне на плачещия ни ангел. Как да освети рога, като не останала нито една звезда. И тогава той се сетил, и дал на България не друго, а целия Млечен път да ни свети. Така и нашият ангел някакси вече не бил самотен… Знаете какво е Млечният път, нали? Това е една широка, извита пътека от много, много звезди, стотици и хиляди, това е цялата наша галактика. Цял чувал със захар, като всяка захарна песъчинка е звезда.
– Ама, госпожо, нали звездите били раздадени, как тогава бог ни е дал Млечния път? – попита я недоверчиво Тодор.
– Е, сигурно е раздавал някакви други, специални звезди, и когато те свършили, направил целия Млечен път специален, за да го даде на нас… И тогава небето над България направо засияло. Пламнало като коледна елха… Не се смейте! Я си представете голяма, отрупана с красиви играчки елха!… Поуката от приказката е, че когато ние, българите, кажем България, за нас това не е просто някаква обикновена дума, а е нещо много ценно, като божи дар. Сякаш всичките звезди светят само за нас.
– Значи българите сме по-специални от всички други хора? – пак беше Тодор. Това момче явно беше проницателно, каза си тя.
– По-скоро за нас, българите, България е нещо много специално.

Замълча и ги огледа. Неразбиращи очи. Тя и не очакваше друго. Тази богомилска легенда си беше костелив орех, а те бяха деца. Но в нея имаше и един приказен пласт, който можеше да се възприеме само по детски непредубедено, както историите за Снежанка или котарака с чизми. Надяваше се те да я отпечатат именно така някъде навътре в себе си за по-късно, когато…Когато какво?, запита се и пак си спомни за петте думи.

– Знаете, продължи тя – че небето често е мрачно. Понякога е облачно, покриват го дори тежки черни облаци и тогава вали град на ледени зърна. Някой виждал ли е такъв облак?
– Не! Не!
– Аз съм виждала няколко пъти. Помня го първия път, бях в края на осми клас. Беше много страшно. Този облак падна съвсем ниско над земята, напълно черен, такъв един нагънат, надиплен, сърдит… Но облаците идват и си отиват, а небето е нещо друго, нещо хубаво и синьо, денем го осветява слънцето, нощем луната и звездите, и е дори още по-красиво. Когато писахте, че България е простотия или мизерия, или чалгаджийница, вие все едно написахте, че небето, това са само облаците.
– Ама, госпожо, то си е вярно, нали? – запита я Зара и тръсна дългата си коса, след което се огледа за ефекта – Улиците са мръсни и пълни с цигари, всички са бедни и се убиват, и крадат, и лъжат. И добре са само престъпниците и министрите.
– Дори и в думите ти да има истина, помни, че това са облаците, Зара. А рано или късно всеки облак се отдръпва и пак се вижда колко е хубава, всъщност, България. България, както и всяка друга страна, е като човек. Тя е имала и чудесни, и лоши дни. Ето, на шести октомври през хиляда и четиринадесета година, значи преди почти хиляда години, нашият български цар Самуил умира, защото вижда как византийският император е ослепил цялата ни армия от четиринадесет хиляди войници, като на всеки сто е оставил по един с едно око да води останалите. Това е бил един от най-черните ни дни, облак, по-страшен и от оня, който видях аз, но и той е отминал, нали? Ние винаги ще си спомняме за него и ще ни е много мъчно за българските войници, ала не трябва да забравяме, че и зад най-черния облак пак си е онова красиво небе, пак си е нашият Млечен път. А той, надявам се сте съгласни, не може да изгасне никога… Сега ще отидем на поляната, където ви водих миналия път, ще играете с топката и после, ако имаме късмет, ще ви покажа едно мъничко цвете.

***

В ранния съботен следобед им разказа накратко за Орфей и Евридика и как Орфей плакал за своята любима, а от сълзите му пораснало цвете, което се нарича орфеево цвете или родопски силивряк. Каза им, че то расте само в България и в Гърция, и че го има най-вече тук, в Родопите, но на по-недостъпни места, например в скални пукнатини. Познати й бяха споменали обаче, че са го видели и наблизо до поляната, на която бяха. Тя показа снимка на децата и тръгнаха да го търсят. Силиврякът цъфтеше по-късно, ала според приятелите й тази година вече беше цъфнал.

Не откриха цветето. Момчетата и момичетата обаче бяха въодушевени от търсенето и я помолиха да им разкаже още.

– Добре, добре! – Невена се задъхваше от изкачването. – Ами, то е нежно цвете. Цветчетата са леко лилави отвън и бели отвътре, точно както е на тази снимка. Когато поливаш орфеевото цвете, се чува как то гълта водата на глътки. Издава такъв един звук, гъл, гъл, гъл…
– Ами! – Мария определено не й вярваше.
– Ами, я! – усмихна й се Невена. – Кажете на родителите си да ви заведат, полейте цветето и ще чуете! Аха!… Това цвете дори си говори с една птичка. Ако замръзне, на нормална температура се възстановява. Да, най-интересното е, че то изпада в анабиоза или мнима смърт и ако го изсушите и сложите в хербарий, а след две години и половина го намокрите, цветето ще оживее!
– Глупости на търкалета! – извика Наталѝ с нотка на особено вълнение в гласа си.
– Ако не беше защитен вид, можеше да си го сложиш в хербарий и после да го засадиш пак на мястото, където е растяло, за да видиш какво ще стане! – Невена и този път не успя да скрие усмивката си. – Само да мине облак, и цветето си свива цветчетата, а после, като се покаже слънцето, веднага живва и се чува как гълта светлината…

Децата се втурнаха отново да търсят вълшебното цвете, но не го откриха. После, разочаровани, се струпаха край нея, очаквайки да им разказва още и още.

– Нужни са само две-три капчици вода, за да се събуди орфеевото цвете от фалшивата си смърт. И с България е така – колкото и да й е трудно, трябват само няколко капчици чиста вода, за да се съвземе.
– Като завали дъжд ли? – попита Митко и се захили.
– Не, вие сте капчиците.
– Ние ли?!
– Да, децата. Помнете, че вие винаги можете да съживите България с обичта си.

…Беше чудесен ден, слънчевите лъчи се сипеха на проблясъци от дърветата и се ръсеха върху дрехите и косите им като мънички перли. Детският смях и шумоленето на листата се сплитаха; дори шофьорът на автобуса, който беше дошъл с тях, дълго търси цветето на Орфей. Всичко беше някак естествено, сякаш се включиха в невидимия природен ритъм и се сляха с него.

***

Веднага се разчу за нещата, които беше разказала на учениците. Родителите се разделиха на два лагера, едните я защитаваха, другите казваха, че няма право да пълни главите на децата им с глупости. Идваха репортери, вестниците писаха за нея, обсъждаха я в мрежата. Прочете и хубави думи, но от доста настръхваше. Директорката й каза друг път да не се отклонява от материала и вече да не води класа на екскурзия.

Напрежението беше твърде голямо и младостта й не успя да се пребори. След края на учебната година реши да напусне. Отдавна й предлагаха добре платена работа в голямо издателство.

В деня преди да подаде оставка отиде в Пловдив, в Стария град. Срещна се с баща си в едно кафене и той я посъветва да не избързва с решението си. Невена обаче не искаше да отлага.

Щом се разделиха, тръгна сама по калдъръмените улици – винаги го правеше, когато не й беше добре. Заваля и тя влезе да разгледа може би за стотен път картините на Златю Бояджиев. Ако имаше нещо, което я успокояваше, беше именно тази стара къща. Особено се застоя пред Хоро, рисувана през 1968 г.

Когато излезе, дъждът беше спрял. Светът беше спрял. Съвсем за малко, за миг-два, но калдъръмът изведнъж засребря, а въздухът леко натежа, като частица от птиче перо. Тогава Невена внезапно потъна в спомена.

…Когато се върнаха от екскурзията, в часа по рисуване учениците й нарисуваха на голям картон Млечния път, осеян с виолетови цветчета. Написаха На г-жа Невена Велчева, от I-в клас и окачиха картината на стената. Стана точно преди да се разрази целият шум. Може би затова тя някак не й обърна внимание. Но сега я видя с поразителна яснота – смешните малки цветчета, размазаното им сияние, останалото небе, приличащо на изтекло мастило…

Когато се съвзе, тръгна по уличката. Раздразнението, обидата и безсмислието, които изпитваше допреди малко, бяха изчезнали. Бяха се разтворили някъде, без да оставят и следа.

Извади листа с оставката си и го скъса. Купи си сладолед и сините й очи потръпнаха от бързото ядене. Подръпна късата си рокля и отметна коса, подобно на Зара, а после се сля с тълпата.

Коментари

коментари