Начало » Вдъхновяващо » Христо Стамболиев за пътя до „Еми“ и след това
untitled

Христо Стамболиев за пътя до „Еми“ и след това

Пътят беше дълъг, но не към „Еми“. „Еми“ се оказа продукт на пътуването, което надявам се още не е свършило

 

 

 

Христо Стамболиев е роден на 29 май 1971 година в град Ловеч в семейството на Борислав и Цеца Стамболиеви. Има сестра – Вероника. През 1985 година е приет да учи в Художественото училище за приложни изкуства СХУПИ „Проф. Венко Колев” в град Троян. Завършва през 1989 година и същата година е приет в НАТФИЗ със специалност „Анимационна режисура” в класа на проф. Тодор Динов. Завършва семестриално висшето си образование през 1995 година и се дипломира с филма „Кацнал бръмбар на трънка” (1997 г.). В края на 1998 година емигрира в САЩ. Работи в компаниите: „Klasky Csupo”, „Universal”, „Cartoon Network”, „Nickelodeon”, „DreamWorks”.12669957_10207001812456872_1472531325_o

През 2011 година получава номинация за Anny (ASIFA Hollywood) за режисура, както и номация „Day Time Emmy”. През юни 2012 година печели „Daytime Emmy”, а през септември и „Primetime Emmy”. През 2013 година и 2015 година Христо Стамболиев има по една номинация за „Daytime Emmy”.

Женен е за Биляна Попова, баща е на двама сина. Живее и работи в Лос Анджелис.

За пътя към САЩ, „Еми“ и накъде продължава днес, Христо Стамболиев разказва пред Ogledai.se.

182555_3696912454510_276177475_n– Г-н Стамболиев, през лятото на 2012 година медиите в България буквално „гърмяха” за вашия успех, който безспорно е впечатляващ, и съм сигурна, че сте получили доста покани за интервюта. Не мога да не ви попитам защо не откликнахте на всички тези покани?

– Всъщност имах интервюта по телефона, които бяха много приятни. Едното беше за телевизия, а другото за радио. И двете бяха много професионални и оставиха добър спомен в мен. За други интервюта много не си направих труда… Зная, че са се обаждали на майка ми и тя е отговаряла на въпроси, но всичко това и след редакцията на журналистите потенциално се превръща на „счупен телефон”… В България според мен има непремирима нужда да се обръща внимание на успеха. Хората са жадни да чуват за успеха на българите в чужбина, получава се своеобразен натиск и фактите се раздуват извън пропорции. Често се улавям, че такива статии ме дразнят и поради това не исках да съм част от тази своеобразна истерия.

– Дълъг ли беше пътят до наградата „Еми” и как бихте го определили от дистанцията на времето?

– Винаги съм знаел интуитивно от ранна възраст, че трябва да имам план и цел, към които да се движа. В общи линии винаги съм се опитвал да имам ясни и постижими цели. Нито много големи, но също и не малки. „Еми” е нещо, което се е случило по пътя. Никога не съм си представял подобно нещо. Първата номинация дойде сравнително бързо след като постигнах една от последните си цели, а именно да режисирам тв епизоди. Така, че да, пътят беше дълъг, но не към „Еми”. „Еми” се оказа продукт на пътуването, което надявам се още не е свършило.

– Какво всъщност означава наградата „Еми” за вас?

– Приятно е да имам две статуетки вкъщи. Трудно е да го обясня. Нещо, което имам и не може да ми се отнеме. Особено се гордея с PrimeTime Emmy, тъй като това е отличие, което с ядрото на екипа от „Penguins of Madagascar”, и което спечелихме заедно за „The Return of  the Revenge Dr Blowhole”. Най-вече това е знак – неоспоримо доказателство, че имах шанса да работя с едни от най-добрите имена в бизнеса и да съм един от тях в този момент.

– Ако позволите, ще ви върна в началото на професионалния ви път. Какво провокира интереса ви към анимацията и към рисуването въобще?

– В детството ми вуйчо ми се подготвяше за Художествената академия и кандидатстваше всяка година. Винаги преминаваше изпитите, но не му достигаше малко да бъде приет. Като дете, той беше моя модел за подражание и с негова помощ, както и с окуражаване от родителите ми, започнах да рисувам. Започнах, когато бях в 3 клас. Вуйчо ми даваше задачи да прериусвам определени неща и аз го правех. Не ми беше никак трудно и бях много окуражаван, получвах много похвали. Анимацията дойде много по-късно. Дефакто в края на 12 клас, когато трябваше да реша какво ще кандидатствам. Тогава се издаваше книга с изискванията и университетите, които имат прием за годината. Спомням си, че четейки изискванията за кандидастване специалност „Анимация”, си дадох сметка, че това ми пасва най-добре, беше малко страшно, но също така и много еуфорично решение. Страшното беше, че тогава приемаха на 3 години и знаех, че конкуренцията ще е жестока.

– Четох, че детската ви мечта е била олимпийско бъдеще на ски скачач. Така ли е и защо не избрахте спорта?

– Е, не съвсем. Истината е, че винаги се задаваше въпроса: „Какъв ще станеш като пораснеш?”. Където и да отидем, каквото и да правим, възрастните това питаха децата. И моите най-дълбоки спомени; нещо, което ме беше впечатлило до дъното на душата ми, беше да гледам ски скокове по телевизията. Това беше времето на Петър Попангелов и Ингемар Стенмарк, така че даваха доста ски състезания по телевизията зимно време. Да съм на 4-5 години, когато това ми е занимавало въображението… Баща ми се опитваше да ме научи да казвам, че искам да стана земеделец, майка ми – лекар, но аз исках да съм „ски скачач”. За олимпиади, медали и тем подобни, такива идеи в детската ми глава не е имало, просто исках да летя като скиорите по телевизията. Малко след този период вече отговарях по друг начин на въпроса: „Какъв искаш да станеш?”, в зависимост от ситуацията и кой задава въпроса, но официално ски скачач беше първият ми отговор.

– Завършили сте класа на Тодор Динов в НАТФИЗ. Кои са уроците, които научихте от него и отчитате като важни за професионалния си път?

– Това, че бях в обкръжението на Тодор Динов и Доньо Донев ми даде много. Самият факт, че общувах ежеседмично, имах достъп до тях – личности, които бяха невероятно утвърдени творци… Гиганти в областта си. Хора с международни признания, отличия, невероятно талантливи, доказани творци. Това само по себе си беше ново и първо по рода си подобно преживяване, което и до ден днешен е оставило трайна следа в мен. Освен уроците, окуражаването, комплиментите от Тодор Динов, най-големият подарък, който получих от обучението си в НАТФИЗ беше самочувствието, което си изградих, и увереността в себе си.

12669748_10207001817456997_227479520_o

– Получавате предложение да работите в САЩ след успеха на дипломната си работа „Кацнал бръмбар на трънка” на фестивала в Аспен. На какво отдавате светкавичния си пробив в чужбина веднага след завършването си? На късмет, шанс или на много труд?

– Шансът е винаги много важен в живота. Врата се отваря за кратко и човек трябва да е готов да влезе преди да се е затворила. Така, че всичко е комбинация от трите, но без шанс нещата трудно се случват. В Анимационната катедра в НАТФИЗ не правехме филми, компютри нямаше, с които да се завърши целия цикъл, както e днес, и всичко трябваше да се прави по класическия начин, на 35-мм лента и т.н. Моята цел винаги е била да успея да направя кратък филм, с който да отида на фестивали, и въпреки упорството си и няколко опита, към края на обучението си аз още не бях постигнал тази си цел. За щастие в пети курс обявиха, че НАТФИЗ ще даде пари да се произведе един дипломен филм и който желае, да си представи проекта. Това беше за 4-ти или 5-ти курс „Анимация”. Аз тогава имах няколко идеи, но според случая реших, че ще имам най-голем шанс, ако представя проекта си „Кацнал бръмбар на трънка”. Така и стана. След като получих материалите, целта ми беше да успея да завърша кратък филм, икономично, но също така и достатъчно адекватно, за да може да минава селекции, и да бъде приеман на фестивали. Сега като се обърна назад, ми се иска да съм имал малко по-високи цели, но в крайна сметка филмчето си свърши работата и успях да „изляза” на някоко фестивала, да видя какво правят хората по света. Това беше времето преди интернет и информацията беше доста ограничена. Така, че ми се отвориха очите набързо.

За САЩ. Пристигането ми тук беше малко на риск. Имах контакт със студиото, в което исках да работя – „Klasky Csupo” (студията, в която е стартирал „Семейство Симпсън” – б.а.), но нямах работна виза. Все пак извикаха ме на интервю. Представиха ме на Игор Ковальов. Тогава компанията продуцираше негови авторски филми. С него веднага се харесахме. Той беше идвал на фестивал във Варна, познаваше се с Доньо, Тодор Динов, Анри Кулев, хареса му портфолиото ми и ме наеха. В общи линии извадих късмет. Нямах осигурена работа, когато реших да емигрирам, имах само контакти, малко общуване с няколко компании… Всичко се реши на място.

– Имахте ли поне малко съмнение или притеснение дали очакванията ви ще бъде оправдани?! От самото начало ли бяхте решили, че ще продължите живота си в САЩ?

– Да. Америка много ми хареса още от първия път. За разлика от Европа, хората тук са много позитивни и приемливи спрямо чужденците. Колкото и да звучи клише, някак си се диша спокойно и има място за всички. Всички са усмихнати и се държат любезно, без да обръщат внимание на това, че имам акцент. Също така има ред и законите се спазват. На фона на „мутренската” култура, която беше заляла страната, особено в началото на 90-те, за мен нямаше съмнение в избора. Въпреки, че имаше подем през 1997 година, трудно беше да се забрави задушаващата атмосфера от началото на десетилетието. Когато образованието и културата не струваха пукнат грош в България, когато някои с анцуг можеше да ти счупи главата посред бял ден, само защото не е на кеф… Мисля, че това прокуди много българи.

– Преди да заминете ли направихте „шапката” на „Хъшове”? Как се стигна до съвместната ви работа с екипа на емблематичното предаване?

– Направих го по покана на Християн Ночев, който беше режисьор на предаването. Основната идея и какво трябва да се случи е негова. Аз направих по-подробна разработка и типаж, който показахме на Слави Трифонов. Идеята на Хриси беше типажа да прилича на Слави, и аз така и го направих – дългучест, с дълъг нос, увиснали потури и калпак. Беше доста сполучлив и двамата с Хриси го харесахме, но на Слави не му хареса. Каза, че Хаша трябва да е „истински мъж, с мустаци… т.н.”. Цялата работа беше доста бърза, но крайният резултат се получи задоволителен. Малко след това отидох на фестивал в Аспен, след което се върнах обратно в България. Направих още няколко проекта, реклами с моя колега и приятел от НАТФИЗ – Георги Димитров, който сега е един от продуцентите на „Miramarfilm”, и трябваше да взема решение дали да остана в България и да продължа в тази посока или да рискувам и да замина за САЩ.

– Как изглежда страната на неограничените възможности през очите на мъж, чието детство и юношески години са преминали в социалистическа България?

– Америка може да се наблюдава само през един ъгъл според мен. Има наши сънародници, на които не им харесва. Намират кусури: „Тъпи са американците…”, „Полицейска държава…”. Лесно е човек да не е доволен и разочарован, когато му е трудно и е под ежедневен стрес. Защото животът тук е стресов, но това не помага. Не случайно американците са най-оптимистичната нация в света, това е единственият начин на нагласа, с който може да се оцелее и да се наслаждава човек на живота си тук, а именно като се фокусира върху позитивното. Глупаво е да се упорства и да се правят неща по старому или както е свикнал човек… Едно нещо научих много бързо: никой не обича да слуша оплаквания и да гледа намръщени физиономии, особено на работното място.

Относно обратното.

Някои от американските ми приятели и колеги ме питат от време на време както е било през социализма, и аз се улавям, че се увличам в отговорите си и същевременно се опитвам да анализирам миналите си преживявания и наблюдения. Странното е, че социализмът и старият строй свърши изведнъж и сякаш това време никога не е било. Още се чудя и мисля по въпроса. В общи линии оценявам колко уникално преживяване сме имали, особено моето поколение.

Във втора част от интервюто Христо Стамболиев отговаря: 

– Кой е най-трудният ви момент в САЩ и как го преодоляхте?

– Как започнахте работа по анимационния сериал „Пингвините от Мадагаскар” и очаквахте ли наградата „Еми”?

– Каква е разликата да преследваш мечтите си в САЩ и в България?

– Каква е тайната на вашия успех?

…  ВТОРА ЧАСТ

Коментари

коментари