Начало » Твоята история » Очи, които гледат от душа
valentina dobrikova

Очи, които гледат от душа

В Ogledai.se стартираме нова поредица. Периодично ще публикуваме разкази от непопулярни за широката аудитория разказвачи. Започваме с отличените разкази в литературния конкурс „Дядо Йоцо“. Сърдечно благодарим на организаторите на конкурса – туристически комплекс „Дядо Йоцо“, община Мездра и Съюза на българските писатели, както и на самите автори. Днес ви представяме разказа на Валентина Добрикова „Очи, които гледат от душа”, отличен в конкурса „Дядо Йоцо” през 2012 година. Валентина се занимава с администрация в частна фирма.

Четвърто издание – 2012 г.

Отличие 

ОЧИ, КОИТО ГЛЕДАТ ОТ ДУША

Валентина Добрикова, София

Селцето ни бе малко, но китно, сгушено в един южен скат на Балкана. Къщичките бяха похлупени, ниски и белосани огради се виеха около тях. Нямаше къща, в която да не липсваше присъствието на цветя. Като се почнеше от зюмбюлите, лалетата, люляците, ухаещи на пролет. Божурите цъфтяха на туфи, а здравецът се спускаше по дуварите и зидовете. Привечер щурците и жабите си правеха надсвирване.

Не бях виждал по-хубаво място от моя роден край. Играехме на воля по цял ден по тучните ливади и поля.

Дядо ми Георги постепенно ослепяваше. Виждах как очилата му ставаха все по-дебели и огромни. Ходи, милия, където ходи, все при очния отива и си поръчва стъкла все по-големи лупи. Разбира се, очиларят му правеше, но не вярваше, че ще си подобри зрението. И така един ден просто се случи. Легна си вечерта дядо, но на другия ден не побърза да стане от леглото. Мама отиде при него да го буди да стане от миндера и му вика:

– Е, браво де, тате, няма ли да ставаш?

Той се поразмърда малко и проговори:

– Чакай де… Какво ме дърпаш, рано е още. Невиждащ ли, че е нощ?
– Нощ ли? Слънцето към пладне отива.

Тогава вече дядо скочи, седна в леглото и почна да си търка очите.

– Я, гледай ти. Че, как тъй ? – и като въздъхна дълбоко продума: – Разбирам. Аз вече съм ослепял съвсем.

Разтрепери му се ръката и почна пипнешком да си търси табакерата с тютюн и запуши тежко. Един стон се отдели от душата му:

– Ами сега? – тюхкаше се той. – Тъй било писано.

Рунтавото куче Шаро, което винаги стоеше до дядо, се втурна през вратата и започна да го ближе. Дядо го прегърна и силно си натисна бузата в него. Избърса си сълзите и продума:

– Хайде сега, Шаро, ти ще си ми водач – промърмори сподавено. Ти ще бъдеш моите очи, но надали… Няма да можеш да ми говориш.

Тъмнината много му тежеше. Само душата му не преставаше да се бори и моли. Ходеше и търсеше разни билки и все опитваше дали не вижда поне малко. Горкият ми дядо стана като безпомощно дете.

Веднъж, както си седяхме около софрата и обядвахме, той ми разказа един сън:

– Сънувах, чедо – рече той, – един старец, който ми каза, че ако отида до Хаджигенчовата чешма със внука и си умия очите преди изгрев слънце, ще прогледна. Но трябва само да имаш кураж и силно да вярваш!

Ние не вярвахме на това дядово присънване, но все пак решихме да изпълним неговата воля.

Тази чешма се намираше сред лозята, под една могила. Само човек, който я знаеше, можеше да стигне до нея. Станахме рано-зарана и наред с кучето Шаро тръгнахме преди изгрева бодри. А дядо беше доста приказлив. Стъпваше уверено и здраво следваше пътя, сякаш нямаше този проблем с очите. Шаро подскачаше около нас и лаеше весело. Аз непрекъснато си мислех и все питах дали ще се сбъдне този сън? С нетърпение очаквах да отидем там, защото само с очите си можеш да видиш тези красоти, които рисуваше майката природа. И художник не може да оцвети картината, която те омайва. Цветовете на дъгата са малко за палитрите и пъстротата на цветята, горите, полята, лозята и небето.

– А, сега не сме ли близо до кошарите на Станко? – попита дядо ми като застана точно пред мен.
– Да, но вече ги минахме.
– Ха, знам. Сега тръгваме нагоре по баира и после бавно ще спуснем към чифлика на Петър овчаря – говореше дядо.
– Ех, какви гори и поля има там, брей. За чудо и приказ. Върховете им стигат чак до небето, а овцете пасяха на воля паша. Бяха толкова много, че не мож ги преброи. И всичките си имаха имена, а звънците им огласяха цялата околия, като звън на чамове, които нежно просвирват и подрънкват със ритъма на движенията им. Петър имаше кавал и свиреше от време на време, та се сливаше тази мелодия, сякаш Орфей е дошъл от далеч да ни посвири. Не можеш да отделиш очи и уши от този звън и хармония. А овцете сладко хрупкаха тревата и се усещаше вкуса и аромата на пресни билки и мирис на окосено.

Изкачихме билото и после тръгнахме по равния път.

– Ох, чедо, да не закъснеем?- Няма дядо, още е далеч Слънцето.

Стигнахме до Хаджигенчовата чешма. Дядо, още задъхан, се наведе и се изми като плискаше силно със шепите. Почакахме малко, но не стана чудото. Не прогледна. Такава мъка се изписа не лицето му, че чак сърцето ми се сви от болка. Изкачихме баира и седнахме. Шаро беше се свил плътно до него и се опитваше да му внуши кураж.

– Ех, сине, чедо мило, зная, че няма да прогледна, но чрез твоите очи ще мога.
– Добре, дядо.
– Ами хайде, казвай ми сега, нали вече се развиделя? Ето, слънцето ме гали вече с топлите си лъчи.
– Да, дядо изгрява. Точно през могилата се показва.
– А, това долу е лозето на Никола, нали чедо? Колко много грозде раждаше, голямо като златни кехлибари се нижеха. Сочно и сладко. А лозята са подредени, като зелени гердани. Равни и отрупани от плод. Наредени са по-редиците, като войници.
– Ха, виждам сега. Това долу до лозето е неговата колиба. Там държи инструментите и се крие като завали. Ама е много порутена.- Не, дядо. Нова тръстика е сложена и изглежда подменена.- А, чувам каруца по пътя. Коя ли ще е? А, знам – това е Никола.
– Виждам чедо. Всичко ми оживява пред очите. Ето го и гордия Балкан.- Виж само какви изправени горди буки. А какъв ветрец подухва само и те гали. Така ми е хубаво на душата, чедо. Тук сме си у дома, сред нашата майка земя. Природата ни е най-красива и плодородна. Чувствам я, като душата си. Винаги, когато съм идвал по работа на тия места, сърцето ми ликува от удоволствие и захлас. Горд съм, дете мое, че съм българин и тука съм се родил. Нашата Родина е най-прекрасна. Я, виждаш ли там горе и белите брези, на които листата трептят като балерини от полъха. Ех, Балкан, ти роден, наш.

Сега той виждаше всяка една дреболия и го обземаше много борбен дух. Слушахме със Шаро думите на дядо и разбрахме, че няма по-хубаво от прелестната ни земя и колко е хубаво да можеш да и се радваш и виждаш.

– Дядо, слънцето приближава, да се връщаме а?
– Виждам го, сине, като огън се движи към нас, как да не виждам? Въздуха ухае на свежест и блика от щастие.

Той вдигна ръката си я протегна към изгрева. Посрещаше с радост новия ден.

– Ето, мило чедо…Слънце мое. Виждам те, светиш силно.

Дядо ликуваше, като дете. Тръгнахме си бавно към дома, а дядо не спираше да говори:

– Ще виждам всичко, но само ако ти искаш и ме водиш по тия дивни места и ми говориш. Така ще си виждам непрекъснато и усещам природата. Тя ни е създала и тя ще си ни прибере, бърбореше дядо, не спираше да ми разказва и да пита, чрез моите очи. И аз разбрах, че от сега нататък моя старец ще вижда само чрез душата си.

Коментари

коментари