Начало » Bookaholic. » Размишления над „Името ми е Червен” от Орхан Памук
снимка: facebook/Orhan Pamuk
снимка: facebook/Orhan Pamuk

Размишления над „Името ми е Червен” от Орхан Памук

Безбрежното въображение на Памук говори от всеки атом и всяка клетка

Никифор Радев
снимка: издателство "Еднорог"
снимка: издателство „Еднорог“

„Името ми е Червен” на Орхан Памук е безспорен епос, в който авторът представя живота на малкия човек – миниатюриста. Онзи, който прегърбен от заран до мрак си вади очите; рисувайки и украсявайки ръкописи със заглавки, винетки, флорални и други орнаменти. Книгата е смятана за връх в творчеството на писателя, сочена за негов еталон. В България „Името ми е Червен” вече е преиздавана три пъти от изд. „Еднорог”, в брилянтен превод на Розия Самуилова.

Действието на романа

се развива през XVI век в обхвата на Османската империя и посредством вътрешния свят на главните персонажи писателят, лауреат на Нобелова награда, ни показва действителни хора, събития, действия и конфликти. Освен като всеобхватен епос, книгата не може да бъде категоризирана, тъй като в себе си има всички белези на любовните, криминални, философски и исторически романи.

Могат ли мъртъвците и дърветата да говорят? Могат, и то само как, през перото на Памук! „Името ми е Червен” е написана изцяло от първо лице книга, като в различните глави лириката е изразявана ту от убития художник, ту от дървото пред къщата, ту от червения цвят. Безбрежното въображение на Орхан Памук кара читателите да забравят, че съществуват неодушевени предмети, представяйки емоционално състояние от всеки атом и всяка клетка.

„Сега съм мъртъв – труп на дъното на кладенеца. Преди да се родя имах зад себе си безкрайно време. Нескончаемо е времето и след смъртта ми! Приживе изобщо не мислех за тези неща – живеех в светлина, пристъпвайки между двете тъмни времена.” По този философски начин Памук започва историята за раздора между четирима миниатюристи и техния майстор. С книгата си писателят показва, че изработването на миниатюри е един изключително труден, поглъщащ, всеотдаен и изпълнен с брожения занаят, доказвайки, че

„Не са равни слепият и зрящият”

Интригата в „Името ми е Червен” се завърта, след като миниатюристът Финягата е намерен мистериозно убит. Заедно с колегите си Маслината, Пеперудата и Щъркела, той е част от изработването на тайна книга по поръчка на Падишаха. Изработва се тайно, тъй като е в разрез с досегашния стил на работата на миниатюристите. Падишахът иска тя да е по франски стил или наречените още „безбожни картини от Венеция”, демек да има свой портрет. „Франски” е тогавашното обобщено название на французи, латини, англосаксонци, немци и др.

снимка: facebook/Orhan Pamuk
снимка: facebook/Orhan Pamuk

Именно с вътрешната борба на миниатюристите, раздвоени между Изтока и Запада, представена в детайли, продължава да ни занимава Памук. Редно ли е да се пригодят към

новия стил

на рисуване или трябва да продължат според традициите в рисуването на Изтока?

С „Името ми е Червен” Орхан Памук доказва, че литературата може и без сензационни сюжети, ползвайки легенди и митове.

„Легендите принадлежат на всички”

казва той. В центъра на изобразяваните от художници сцени са тези от вековните легенди за Хосроу и Ширин, както и поемата „Лейла и Маджнун” на персийския поет и мислител Незами. Но с книгата си Памук учи, че едни от най-важните неща в живота са почеркът, идентичността, стилът. Рисувайки с думи стълбицата, която чиракът изкачва, за да стане майстор, Памук разсъждава неколкократно за притежаването и развитието на собствен стил не само в миниатюрата, но и в изкуството като цяло.

снимка: iletisim.com.tr
снимка: iletisim.com.tr

„Стилът не се изработва по желание на миниатюриста. Една придворна работилница се затваря, миниатюристите се пръсват в търсене на други страни и други книголюби. И някой ден някъде другаде друг падишах бащински приютява в шатрата си останали без дом и родина талантливи миниатюристи, грижовно създавайки собствена придворна работилница. Първоначално, несвикнали още един с друг, миниатюристите рисуват в познатия си маниер, сетне, точно както се сдушват децата на улицата, започват да се нагаждат един към друг, да спорят, да се обвиняват взаимно. Дългогодишните им спорове, завистта и потайността най-накрая извикват на бял свят един нов стил в цветополагането и рисуването. Обикновено стилът се създава от най-блестящия, най-даровития миниатюрист. Сиреч, този с най-добър шанс. За другите остава единствено да подражават на този стил до края, като го доусъвършенстват и лустросват. Несъвършенството, което извира от душата на миниатюриста, а не от неговата некадърност или бездарие, е стил.”

За най-ревностните почитатели на Орхан Памук не е загадка защо с хирургическа точност той пресъздава

живота на живописците

сякаш в минал живот, някога из Османската империя, и той си е бодял очите до ослепяване с миниатюри. В началото на кариерата си Памук е искал да бъде художник, но впоследствие открива, че повече му се отдава писането. Самият той признава, че се чувства по-щастлив докато рисува, но докато пише пък, се чувства по-интелигентен.

В „Името ми е Червен” Памук нищи зародиша на комерсиализацията на изкуството още през османизма. Писателят разсъждава за живота на твореца и нуждите, които изпитва той; както финансови, така и похвалните за творчеството му, сиреч, егото.

„Страхът е, който ни привлича към писането, към минатюрата, към рисуването. Работим всеотдайно от сутрин до здрач, заседяваме се нощем в светлината на свещта с книги и рисунки връз коленете си и работим до ослепяване; вършим го не толкова заради парите и нечие благоразположение, колкото за да се измъкнем от хорската суета, от тълпата. И въпреки всичко се надяваме тъкмо онези, от които се крием и бягаме, да видят и оценят вдъхновената ни творба.”

снимка: facebook/Orhan Pamuk
снимка: facebook/Orhan Pamuk

„Искаш ли да не се разочароваш от рисуването и изкуството, в никакъв случай не гледай на тях като на занаят. Колкото и талантлив да си, власт и пари търси другаде – не се обиждай на изкуството, когато не получаваш отплата за таланта и труда си. Докато расте броят на покварените, които рисуват не заради вярата и насладата на окото, а за пари и за слава, все по-често ще ни съпътстват грозотата и користолюбието. Но и друго – любовта към парите и славата не би могла да унищожи умението и таланта. Парите и славата са правото на талантливия, правото му да бъде даряван с любов.”

Дребноборбието между занаятчиите привидно е основният сюжет, но авторът използва малките хора единствено, за да покаже по какъв начин парите и религията влияят върху живота им; притегателната сила на алтъните, в разрез с повелите на Аллах. От висотата на своето минаре Памук продължава да разглежда

правдите и кривдите

не само на исляма, а на религията като цяло, намирайки грешки дори в светите писания от преди векове.

„Аз, Дявола: Припомням ви, че Адем е направен от глина, а аз от много по-висша материя: Сътворен съм от огън. Не се поклоних на човека. И Аллах реши, че съм „горделив”. Тогава ме изгониха от Рая, не ми подобавало да се гордея там.

Зарекох се, че до Съдния ден, когато мъртвите бъдат възкресени, през цялото това време ще отклонявам от правия път рода на Адем, станал причина да бъде наказан, задето не му се поклоних. И Аллах заяви, че ще прокужда в Ада отклонилите се от пътя.”

В поредица от дълги и обосновани разсъждения писателят философства от името на Дявола за нуждата от дори измислен Ад, който да плаши вярващите за прегрешенията им на земята. „Ако всеки отиваше в Рая, кой щеше да изпитва боязън и биха ли могли само с добро да се управляват светът и държавните дела; ето защо от изключително значение е, че злото е необходимо, колкото е необходимо доброто, а грехът – колкото е необходима добродетелността.”

„Не ти ли Господи, ги научи на високомерие, като накара ангелите да се поклонят на хората? Сега самите хора извършват неща, научени от твоите ангели – кланят се на себе си, поставят себе си в центъра на вселената. Всички, дори твоите най-верни раби, искат да бъдат изобразявани по маниера на франските майстори. И в резултат на своята самовъзхита те в най-скоро време ще те забравят – и в това съм сигурен толкова, колкото съм сигурен в себе си. И на всичкото отгоре вината, че са те забравили, отново ще бъде прехвърлена върху мене, Дявола”.

Изкуството и философията

обаче са само част от многото пластове в „Името ми е Червен”, тъй като Памук крепи целия сюжет на една невероятна битова турска сага. Едно единствено изречение преобръща съзнанието на читателите, давайки им отговор кое е зрънцето на книгата – „Ако не бях го убил, тя щеше да се омъжи за мене.” Именно несподелената любов преобръща придворната работилница на Падиша и с недостижимото си майсторско перо Орхан потапя читателите в несигурната и сиротна душа на една жена, заради която пламва цяла книга.

„Любовта ще дойде след женитбата. Не забравяй: Предсватбеният любовен пожар гасне бързо и оставя след себе си пустеещо и тъжно пепелище. Любовта след женитбата също приключва, но на нейно място идва щастието. Някои глупаци припряно изчерпват любовта си преди женитбата и цялата им любов изгаря, защото си въобразяват, че цялата главната цел на живота е любовта. Истината е в щастието. Любовта и женитбата спомагат то да бъде постигнато: Съпругът, къщата, децата, книгата.”

С познато многословие, детайли, легенди, философия и факти, подредени с майсторство, „Името ми е Червен” е книга-миниатюра за миниатюрата, пренесена от вековете за вековете. Книга, разсъждаваща за смисъла на изкуството, творците и признанието.

„Всичко принадлежи на Него. И Изтокът, и Западът.” И въображението на Памук, създало велика книга като „Името ми е Червен”.

Размишления над „Странност на ума“ от Орхан Памук

„Безмълвният дом“ на Орхан Памук казва толкова много

Размишления над „Черна книга“ от Орхан Памук

Коментари

коментари