Начало » Начало » Реликвата
IMG_1666

Реликвата

В Ogledai.se стартираме нова поредица. Периодично ще публикуваме разкази от непопулярни за широката аудитория разказвачи. Започваме с отличените разкази в литературния конкурс „Дядо Йоцо“. Сърдечно благодарим на организаторите на конкурса – туристически комплекс „Дядо Йоцо“, община Мездра и Съюза на българските писатели, както и на самите автори.

Разказът на Владислав Иванов „Реликвата“ спечели първо място в конкурса „Дядо Йоцо“ през 2014 година. Ето и нещо повече за автора:

IMG_1666Казвам се Владислав Иванов, родом от Перник, в момента живея в София. На 33 години съм. Имам магистърска степен Защита на Културно-историческото наследство в България. В момента работя в медийна компания поддържаща сайтовете 10-te.bg, meloman.bg и vkusi.me. Обичам да чета, но напоследък ми остава много малко свободно време за четене. Харесвам хубавата музика и филми, а пътешествията ми из интересни места по света ми е хоби. Освен наградата от конкурса Дядо Йоцо, тази година моят разказ Влак за нещастници, бе сред отличените и в конкурса за фантастичен разказ Агоп Мелконян и издаден в електронен сборник от организаторите на конкурса.

Пролетта е най-хубавият сезон. Природата се съживява, всичко зеленее, дърветата и цветя разцъфват. Яна стоеше подпряна на входната врата и със замрежен поглед наблюдаваше цъфналата вишна. Вътре в нея бушуваше буря от емоции и страшни мисли я връхлитаха със силата на зимна буря, оставяйки я почти без дъх.

„Колко е красиво това дърво”, мислеше си тя. „Цветовете му, толкова бели и свежи, сякаш предвещават появата на най-вкусния плод на света. А всъщност опиташ ли от тъмночервените плодове, те леко киселеят. Точно като в живота: след безброй трепети и перипетии откриваш някого, когото да харесваш, някого, когото с нетърпение чакаш да срещнеш из селото, някого, чийто тайни погледи преобръщат стомаха ти и те карат да се червиш… И после, когато той избере другата си любов – България, в теб остава леко киселия вкус на вишната. Това е любовта ми – вишна, която може да остане неоткъсната, да презрее и да падне на земята, стъпкана от случайно минаващ човек…”

         „За свободата на България”. Това бяха думите, които Яна извеза на миниатюрното зелено парче плат, под формата на знаме, което даде на любимия си на раздяла. „За късмет. Да успеят. И скоро да се върне.” Тя ще го чака…

           На следващата вечер из селото се беше разстлала мъгла на очакване, примесено с безпокойство. До тях вече бе достигнала новината за потушаването на въстанието и хората седяха по къщите си без да говорят един с друг. Изведнъж кучетата се разлаяха. Чу се чукане по външната врата и бай Минко, бащата на Яна, излезе да види какво става. В далечината, в отвора на вратнята, на Яна и се стори, че мярна един от другарите на нейния Георги. Едвам се удържа да не изтича навън и да посрещне любимия си, но майка й я възпря. Бай Минко влезе в общата соба при жена си и дъщеря си с наведена глава. В едната си ръка той държеше малко парче зелен плат, зацапан с нещо червено.

***

           Летище „Леонардо Да Винчи” във Фиумичино беше претъпкано. Александър тъкмо си беше взел куфара от лентата и се беше запътил към някое заведение да хапне, когато върху него някой връхлетя и го събори на земята. Всъщност двамата паднаха заедно. Алекс не беше в настроение и много се ядоса на глупостта на другия, но не можа да сдържи смеха си от сконфузената физиономия на непознатия. Прие подадената му за извинение ръка и се здрависа. Момчето искаше да му се реваншира за неприятностите и предложи да почерпи нещо в знак на извинение. Алекс прие. Така или иначе имаше много време до следващия му полет. Взеха си някакви сандвичи и по кен бира и седнаха да поговорят.

– Казвам се Дарън и съм от Холандия – започна чужденецът.
– Александър. Приятно ми е! Казвай ми Алекс. Пътувам към Австралия.

Всъщност местя се да живея там. Чичо ми е в Мелбърн. За известно време ще живея при него, докато се установя. Иначе съм от България.

– Наистина ли? Не мога да повярвам – отговори Дарън, – аз всъщност идвам точно от България. Да. Прекарах там около две седмици. Намирам я за изумителна, красива и донякъде екзотична за мен. Безкрайно много съм впечатлен от престоя си. Възнамерявам другата година да отида пак. Даже ще взема и още приятели с мен. Сега бях при едно момиче, Дани се казва, с която се запознах във Фейсбук. Тя е студентка в София, иначе е от Трявна. Бил ли си там?
– Не съм сигурен…

Дарън дори не изчака да му отговорят, продължи:

– Очарователно градче. С часове разглеждах малките магазинчета на различни майстори. А ти от кой град си?- От Дупница – отговори Алекс.- Къде е това? Май не го знам. А какво ще кажеш за Царевец, а? Неповторимо! Всичките тези години история и тази крепост… А Седемте Рилски езера! Страшна енергия има това място, много ме зареди…

Дарън не спираше да разказва за щурите купони из родното Черноморие,

нормално все пак беше млад човек, но разказваше и за местата, които са го впечатлили с красотата си или историческата си съдба. Алекс го слушаше с леко раздразнение. Имаше чувството, че е живял в друга България, не тази, която холандецът описва. Сигурно е много лесно да ахкаш и да се любуваш на нови за теб неща, без да можеш да прозреш зад тях в живота на обикновения българин. Но зад защитната стена на тези мисли, дълбоко в себе си, Алекс изпитваше и вина. Вина, че част от местата, на които този чужденец се дивеше, той не беше посещавал никога, а за други изобщо не беше чувал. „Какво, мамка му, е това Перперикон или както там му е името. Град ли е, крепост ли е!? И къде се намира изобщо?” Дори не попита, а само кимаше с глава, а фрустрацията му продължаваше да расте. „Кой всъщност беше виновен за тази празнота. Училището, семейството… или самият аз!?”, терзаеше се той.

В същото време Дарън продължаваше:

– А пък купон беше, когато Дани ме заведе на…

***

Малкият Щерю понасяше ударите с пръчката без да издаде и стон. Класът беше смълчан. Не го болеше. Физическата болка беше нищо пред това, което го караха да стори.

– Достатъчно – каза директорът. Учителката спря да удря момчето по ръцете. По показалката й имаше кръв. – Сега ще те попитам отново. Ще учиш ли вече на майчиния си македонски език?
– Не! Защото аз не съм македонец. Българин съм. И дори вие не го знаете този език, който ме принуждавате аз да уча.

       Думите попаднаха точно в целта. Директорът на школото в горноджумайското село Стефаново знаеше, че това е самата истина, но нямаше какво да направи. Заповедта беше спусната от централното управление на партията в София и трябваше да се приведе в действие. Без изключения. Реши да смени тактиката.

– Виж сега, Щерю. То това е за твое, за общо добро. Ти си дете и не ги разбираш тези работи. Започни да учиш и четеш на майчин македонски и с времето ще свикнеш и всичко ще върви по-леко.

         Детето мълчеше, а сърцето му биеше лудо. Ръцете го боляха, но искаше запореден път да се увери в съдържанието на джоба си. Внимателно напипа парчето плат. „Там е!” Отново отправи уверен поглед към мъчителите си. Малкото знаме беше неговият талисман. Доказателство за непогрешимостта на вярата му. Беше му го дала майка му. А тя го беше получила от баба си при напускането на дома, за да се омъжи в далечното Стефаново. Бабата пък го беше получила от нейната майка, която сама го беше извезала навремето…

         Когато се прибра след училище, завари майка си разплакана. Баща му бил арестуван. В затвора бил. Щели да го съдят като народен враг…

***

– А пък какво вкусно нещо ядох в едно заведение. Направо си облизах пръстите.

Не знам как се казва, но беше в малък глинен съд с похлупак, а вътре имаше зеленчуци, сирене, шунка и яйце. Много вкусно. – Дарън продължава с историите си. Вече пиеше четвърта бира и разказите му ставаха още по-цветни и дълги. – Много говоря, нали?! Извинявай, ако съм ти досадил, но имам толкова много положителни преживявания, че нямам търпение да ги споделя. Алекс, а ти всъщност не ми каза, защо реши да търсиш късмета си на другия край на света?

           Алекс разказа накратко историята си: как се наложи да прекъсне студентството си, защото трябваше да работи, разказа за различните ресторанти, в които работеше като готвач, разказа как отвори свой собствен и как не успя да се справи с икономическата криза и фалира. Разказа за протестите срещу политическата обстановка в страната, от които дълго време бе част, разказа за желанието за промяна в хората, но не и в управляващите…

– Да, знам за протестите. Разказаха ми. Знаеш ли след като си бил там, искам да

ти подаря нещо. Талисман, за късмет. – каза енергично Дарън и започна да рови в раницата си. – Това е миниатюрно знаме, на което пише „За свободата на България” – Дани ми преведе текста. Когато бяхме в София, влязохме в едно антикварно магазинче. Там го видях окачено на стената и много ми хареса. Собственикът ми разказа историята му: по време на пика на протестите, в тълпата до него бил мъж, който стискал парчето плат в ръцете си, скандирайки. Така се случило обаче, че полицията решила да разпръсне демонстрантите, които пък не искали да отстъпят. В мелето антикварят видял как полицаи налагат с палки въпросния мъж и после го отвеждат с белезници към полицейската кола. Когато хората се поразпръснали, той видял парчето плат на земята. Навел се и го взел. Не го почистил, но го сложил в рамка. Не смятал да го продава, защото за него това бил символ и на неговата борба, но аз му направих неустоимо предложение. Нали знаеш, че всичко си има цена. Исках да си взема нещо за спомен от България. Но знаеш ли… подарявам ти го. Ти ще имаш повече нужда от него, там където отиваш. Нека ти напомня за корена ти. И нека ти носи късмет за напред.

           Алекс остана без думи. Близо минута не реагира. Мисълта в главата му, обаче бе ясна. Взе реликвата, каза нещо неразбираемо, стана бързо и прегърна Дарън:

– Благодаря ти! За всичко. – Взе куфара си и тръгна в незнайна посока.

***

– Здравейте! Мога ли да ви помогна? – поздрави служителката зад гишето.
– Да. Искам да разбера кога е най-скорошният полет за България и има ли свободни места? – отговори Алекс, а усмивката не слизаше от лицето му.

Коментари

коментари