Начало » Твоята история » Сърце на принцеса
Магдалена Борисова
Магдалена Борисова

Сърце на принцеса

В Ogledai.se стартираме нова поредица. Периодично ще публикуваме разкази от непопулярни за широката аудитория разказвачи. Започваме с отличените разкази в литературния конкурс „Дядо Йоцо“. Днес ви представяме разказа на Магдалена Борисова, спечелил втора награда тази година – „Сърце на принцеса”.
IMG_2967
Магдалена Борисова

Магдалена Борисова е родена на 14.11.1978 година в град Велико Търново.  Завършва с отличие биологична паралелка в природо – математическа гимназия „Васил Друмев”. Магистър по право. Защитава следдипломна квалификация по Криминология в СУ. Започва работа като юрисконсулт в Община Елена. Три години е заместник- кмет на Община Златарица, където е и председател на местната комисия за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни. От 2008година е общински съветник при Община Елена. През 2011 година е избрана за заместни- председател на общински съвет Елена.
Пише хайку и разкази от ученическите си години. Има публикации в местни, национални и международни списания и вестници. През 2011 година издава две новели в електронен вариант – „Брилянтна игра” и „Хрониките на един апокалипсис”.
Носител на много отличия, сред които през 2011 година ПОБЕДИТЕЛ в конкурса за детска пиеса на Драматичен театър „СТОЯН БЪЧВАРОВ” – ВАРНА с пиесата „СЪН“.
И още:
2007 – отличена на международния хайку конкурс в Хърватия Klostar Ivanic
2008 – Първо място на националния хайку конкурс на сп. Кръг
2009 – отличие от международен хайку конкурс в Лудбрег
2009 – отличие от националния конкурс за кратка проза „Цветница”
2010 – Първо място за разказ от националния конкурс „Яна Язова”
2012 – поощрителна награда от националния конкурс посветен на Петър Парчевич Чипровци
2012 – победител в раздел „Детска пиеса” от националния драматичен конкурс организиран от Театераутор и Министерство на културата с пиесата „Приключения в Африка”
2012 – победител в раздел „Драма” от националния литературен конкурс „Петър Ковачев”, организиран от Община Плевен за пиесата „Жени с куфари”
2013 – номинация за киносценария „Пророчеството” в раздел „Първи киносценарии” на Южна пролет- Хасково
2013 – номинация на пиесата „Голямото коледно приключение на Боцко” на международния куклено-театрален фестивал „Михаил Лъкатник” Ямбол
2013 – номинация на пиесата „Пророчеството” в конкурсната секция на Форум за антична драматургия Стара Загора
2013 – поощрителна награда в раздел „Драма” от националния литературен конкурс „Петър Ковачев” организиран от Община Плевен за пиесата „Музика за слончета”

– Искам да ви предложа нещо. Свързано с бала ни – гласът ми леко трепереше. Целия клас ме гледаше с любопитство. Бях ги помолила след часовете да останат.
– Заведение ли?
– Не. Става дума за кампанията „Избери българското”. Нека я подкрепим с нашите дрехи и… – тук Христина ме прекъсна:- С дрехи може и да може, ама италианските обувки са си най-готини.
– Абе вече и у нас май правят хубави – намеси се Вихър.
– Какво ли разбирате вие, мъжете, от обувки?
– Оставете ме да довърша! – откъде извадих този глас?! – Можем да направим нещо уникално. Нещо наистина полезно. Всеки от нас е заделил известна сума за бала. Предлагам, вместо да си купуваме дизайнерски рокли, които сигурно повече никога няма да носим, да се облечем в народни носии и после да ги дарим на читалището. Нашите от състава са поканен на международен фолклорен фестивал в Украйна, а нямат костюми. Всяка една носия струва около 650 – 700 лeва, а и още 70 за цървулките. Читалището няма 14 хиляди, за да им купи носите. А тези, които сега носят, сигурно са от още от 60-те години. Вече са се изпокъсали. Нека да направим този жест към града!

Няколко секунди пълна тишина. Съучениците ми се бяха вторачили в мен и мълчаха, осмисляйки предложението ми.

– Да го направим! Нали си спомняте за Сали Яшар от разказа „Песента на копелетата” – там той искаше да направи себап – някакво добро за другите. Това ще е нашия сабап – философски каза Крум. Той обичаше литературата.- Йовкови измишльотини! – отсече Тихомир.
– Ама аз вече съм си купила рокля – възкликна Анелия, неформалната лидерка на класа.
– А аз тъкмо съм си избрала! – пригласи й Мира.
– Ужас! – изписка Хриси.
– Ние да не сме някоя селска гимназия по земеделие, че да дефилираме в носии? Ние сме елитна гимназия! – недоволстваше Анелия.- Точно защото сме елитна, трябва да даваме хубав пример – отвърнах.
– Абе вие полудяхте ли? Нима очаквате да се пъхнем в грозни бабешки фустани точно на бала ни? – продължи атаката си Анелия. – Хайде, момичета, това е нашият бал. Всяка от нас от малка мечтае за този ден, когато ще се облече като принцеса.
– Носиите не са грозни. Фустаните са от друга фолклорна област. Женската северняшка носия се състои от дълга бяла везана риза, бръчник и шарена престилка. Помислете за всички песни, които описват колко са красиви жените в носии, пристегнати в кръста с тежки пафти – аргументирах се аз.
– Важното е, че няма да има никой като нас! Направо ще избием рибата – обади се Петър. Той беше парекс а`ланс авантюрист и гъзар. Идеята му допадна точно заради възможността да направи нещо различно.
– Ани, стига си пискала, като кифла! Принцеси! Като имаш рокля – ще си я облечеш на втората вечер. Само си представете как ще ни се коркат. Ще извикаме даже и онези от БТВ, да ни снимат.
– Ами „нашите”?! Те с такъв трепет очакват да ни видят изтупани – това беше Николай. Той всеки ден идваше с идеално изгладени дрехи. Даже якичките на ризите му, сигурно майка му ги колосваше.
– Ох, на мама момчето! Ела да те гушна!
– Вихър го подхвана.- Мисля, че ще бъдат горди, че децата им ще направят нещо полезно за града и българския дух – говорех за моите родители, но не бях напълно убедена дали това ще важи и за другите. Живеем в консуматорско общество. Знаех, че ще идеята ми ще срещне отпор, но не вярвах, че ще е толкова яростен.
– Тогава не може ли просто да купим шибаните костюми и да ги дарим на читалището, а на бала да отидем с нормални рокли и костюми? – Анелия не се предаваше.
– Мисля, че не схващаш. Идеята е да популяризираме българщината.
– Егати бала ще да е. Направо жива вечеринка – изкоментира пак Николай.
– Що бе, пич, може пък да е забавно. Само си представи, колко яки снимки ще имаме. Това ще взриви фейса. – Петър вече бе прегърнал идеята. Понякога помощта идва от там, от където най-малко си я очаквал и единственото, което ти остава, е да я приемеш. Мислех, че Петър ще е най-върлия ми опонент и се бях излъгала.
– Добре де, ама помислихте ли и за Мелиха? Нима очаквате, че и тя ще „цъфне” в носия? – този въпрос на Марти ме свари неподготвена. Даа, тя е мюсюлманка. Не бях помислила за нея наистина.- Няма проблеми – прошепна с тихия си глас нашата съученичка.
– Няма да се деля от класа, ако го решите. И аз съм българка като вас.
– Аз обаче, няма да участвам в този нелеп маскарад! – Категорично отсече Анелия – Не ме бройте за бала!
– И мен – побърза да се присъедини към своята модна икона Мира.
– Вие губите! – отсече Петър.
– Аз съм вътре! – обади се Нина, която до този момент не беше отронила и дума.
– И аз! – Нели.
– И аз! – Вихър.
– Дет народа – там и аз! Нема да се цепим от вечеринката – присъедини се и Иво Метъла.
– Така те искам, Метал!
– Де сте виждали Метал в потури? – присмя се Анелия.
– Не дрехите определят какъв е човекът, а душата му. И с потури, и с кожени панталони, аз все съм си същият, а ти и в рокля на Коко Шанел да се пъхнеш, пак си оставаш кифла със селска снобска душа. Да не мислиш, че не знаем, че и двете ти баби са селянки?
– Простак! – почервеня от срам Анелия и изхвръкна от стаята, следвана от верните си дружки Мира и Христина.

В това време Тихомир удари яко кроше на Иво. За никого не беше тайна, че Тихо е влюбен в Анелия и въпреки че тя не отвръщаше на чувствата му, той се почувства длъжен да я защити. Тихомир и Иво сядаха на един чин вече втора година и бяха приятели. Другите момчета се хвърлиха да ги разтърват, а повечето момичета се изнизаха в суматохата…

Тази нощ дълго не можах да заспя от мисли и притеснения. Ами ако размислят. Ако родителите им ги разубедят или пък направо им забранят… Ако Анелия ги привлече на своя страна… Ако…. Заради мене класа ни, който винаги е бил сплотен и задружен, се разцепи на два лагера. Изрекоха се грозни и обидни думи. Размениха се удари. Заслужаваше ли си? Какво направих?! Прави са като казват, че пътя към ада е постлан с добри намерения. Искам да потъна вдън земя! Как ще се появя утре в клас?! Призори ме споходи кошмарен сън. Сънувах абитуриентския бал. Всички бяха облечени като вещици и точно когато влязох, започнаха да ми се смеят на облеклото. Тогава осъзнах, че съм отишла чисто гола. Събудих се от собствения си вик. Цялата ми възглавница беше подгизнала от сълзи. Естествено закъснях за първия час по математика. Без да поглеждам никого в очите се примъкнах на чина си.

В междучасието около Анелия се събра тайфа момичета. Явно пак им показваше някоя нова придобивка.- Колко тежи! – чух възклицанието на Мира.
– Естествено нали са от чисто сребро – поясни Анелия.
– Били са на прабаба ми Недка.- Красиви са – каза Нина.
– Нали?! – щастливо изчурулика Анелия. – Мисля на бала да бъда с тях.

И тогава видях, че Анелия е сложила красиви сребърни пафти.

– А? – това бях аз, изумена.- Нали вчера решихме на бала да сме с носии – кротко обясни Анелия.
– Но нали се отказахме…. – плахо започна Мира.
– Разбира се, че ще участваме. Благотворителността е белег за духовно благородство и изисканост.

Сега вече всички от класа бяха наобиколили Анелия и слушаха внимателно.

– Идеята е невероятна и няма да пропилеем този шанс.

Е, точно това не бях очаквала. Дали не сънувах? Исках да попитам Анелия дали това не е номер, но би звънеца и започна втория час. Второто междучасие трябваше да посетя тоалетната. Анелия сигурно ме беше проследила, защото влезе точно след мен.

– Виж, Меги, искам да ти се извиня – започна тя. – Вчера реагирах прекалено остро на идеята ти, а тя всъщност е чудесна.
– Няма нищо – смотолевих.
– Не е така! Много ме е срам. Държах се като истинска кифла. Иво беше прав.
– И така да е, той нямаше право така да ти говори по този начин. Е, радвам се, че си променила мнението си.
– Нашите ми помогнаха – призна тя.
– Какво казаха? – не се стърпях да полюбопитствам.

Прибрах се разплакана. Тати ме попита какво има и аз му казах, че са ме нарекли „кифла със селска снобска душа”. И тати се ядоса и обеща да прати Мито от охраната, да си „поговори” с отворкото, който ме е обидил. После тати ме накара да му разкажа цялата история, от къде е тръгнала и аз му казах за идеята ти, и за това как реагирах. И тогава за пръв път ви живота ми баща ми ми удари плесница. Не беше много силна и не ме заболя от нея толкова, колкото от думите му. Каза, че съм го разочаровала. Погледа му никога няма да го забравя. Правила съм разни простотии: хващали са ме с марихуана, виждали са ме пияна, но никога, никога не ме е гледал с такова разочарование. – Анелия попи с изящен жест една сълза, а после се изсекна грациозно. – И тогава разбрах, че съм прекалила. А мама ми припомни, че принцеса Калина се омъжи за нейния Муньос в българска национална носия. Засрамих се от себе си. Щом една принцеса, без капка българска кръв, но определено с голямо българско сърце и самосъзнание, може в най-важния ден за една жена да носи с гордост носията, значи мога и аз! Иво беше прав – само селянките, които тъкмо са изпълзели от калта, не искат да носят носия. Никой не е по-голям от народа, или от знамето, или от носията.

– Не се бях сещала за Калина – измънках.
– Е?
– Какво е? – не разбрах въпроса й.
– Приятелки ли сме?

Погледнах протегната към мен ръка.

– Приятелки! – поех изящната й ръка.
– Ти не си била чак такава безчувствена кучка.
– Не казвай на никого, че ще ми отиде репутацията. Човек за едната репутация се бори – и ми смигна закачливо.
– Нямаш грижи.- И ако повториш и една дума от този разговор, такива неща ще пусна за теб във фейсбук, че до пенсия няма да искаш да излезеш от вкъщи! – заплаши ме и знаех, че изобщо не се шегува.
– Няма! – заклех се аз.

Следващите седмици Анелия се хвърли с ентусиазъм да организира намирането на носиите. Тя окупира и присвои моята мисия, но определено се справяше блестящо и аз нямах нищо напротив. Освен това като бъдещ финансист тя спести време и пари на целия клас. Предложи поръчката да мине през фирмата на техните, заради ДДС-то и така да платим по сто лева по-малко. Събра на всички мерките. Водеше дълги преговори с фирмите, които шият костюмите. Пазареше се за всичко. Беше удоволствие да я наблюдава човек.

Петър от своя страна се зае с медийното отразяване на събитието. Нае фотографи и оператори, обади се на всички възможни телевизии и вестници.

Днес е нашият бал. Класът ни ще събере погледите на всички, защото ще бъдем с най-яките тоалети. По-красиви от принцове и принцеси. Няма да има никой като нас. И никога не е имало. Зная го със сигурност. Защото всички ще бъдем облечени с български национални носии. После ще ги дарим на читалището, за да имат с какво да облекат танцьорите за международния фолклорен фестивал. И всеки път, когато обличат носиите, за да излязат на сцена, ще ни бъдат благодарни.

Но не за това го правим, а защото искаме да съхраним българщината. Това ще бъде нашия себап към бъдещите поколения. Скоро ще напуснем града и ще се пръснем по университетите на България и света. Някои после ще се върнат да живеят и работят тук, а други ще идват само на гости. Но независимо къде ще отидем и ще бъдем, винаги ще носим в сърцето си Балкана, неговите легенди и музика.

Коментари

коментари