Начало » Начало » Уроците ни преследват всеки ден… докато не ги научим
photo-1421091242698-34f6ad7fc088

Уроците ни преследват всеки ден… докато не ги научим

История за уроците, които животът ни подарява, или как една и съща ситуация може да се повтаря до безкрай, ако отказваме да се поучим от нея

 

Теорията за повторяемостта до прозрение! Сама си я измислих :) и разказвам как достигнах до нея или по-точно тя достигна до мен. И съм сигурна: четейки, ще осъзнаете, че и на вас ви се е случвало същото, но все още не сте прозрели важния урок, който ви преследва… или пък сте.

Пътят ми до теорията за повторяемостта до прозрение датира отдавна. Наистина отдавна, но няма да се впускам в подробни разяснения. Преди няколко дни си дадох сметка колко много аналогични събития съм имала в живота си (все с различна тематика, де), които са се повтаряли толкова пъти, а аз вместо да се замисля за урока, който е трябвало да науча, съм задавала един и същ въпрос: Защо?! Т.е. не съм търсила отговора, а само съм задавала въпроса, без по-нататъшни разсъждения.

Преди три дни се случи продължението до отговора. Не знам защо. Може би към днешна дата съм по-осъзната отпреди или пък на вътрешното ми Аз му е писнало да се лута сред въпроси, без да му давам възможност да достигне до отговорите им. Както и да е… Случи се така, че три дни поред трябваше много бързо, направо светкавично, да стигна от точка А до точка Б. Много бързо, защото бях Планирала (после ще стане ясно защо е с главна буква) задачи през тези три дни, които също трябваше да изпълня много бързо. Но какво се случва…

Първият ден решавам да хвана такси, тъй като не знам къде се намира точка Б. Уж за по-бързо се качвам в колата и се оказва, че и шофьорът също не знае къде е (като че ли е нелогично да очаквам от таксиметров шофьор да знае накъде да кара при зададен адрес). Оказва се, че няма и GPS, нито пък карта. Така, че извадих телефона си, намерих адреса в google, което съвсем не улесни ситуацията, защото той отново срещна трудност да се ориентира. Този път по картата. Резултатът – изнервих се, а когато все пак стигнахме до точка Б, осъзнах, че по-бързо щях да стигна с градския транспорт, та даже и пеша (от спирката, от която хванах таксито).

Вторият ден се повтаря абсолютно същата ситуация (а вече знам горе-долу къде е точка Б… невероятно, знам). Отново такси за по-бързо придвижване, отново шофьорът не знае накъде да кара, нито има карта, GPS, отново вадя телефона, отново минаваме по-удължен маршрут, понеже той не може да се ориентира много-много, задръствания… И отново имам чувството, че изоставам с Плана за задачите…

Третият ден вече съм със самочувствието, че съм си взела поуката. И тръгвам с градския транспорт. Само, че се заплеснах, не прецених на коя спирка трябва да сляза, за да сменя автобуса с тролей (за два светофара, моля ви се!) и слязох далеч от мястото, от което трябваше да се прехвърля на втория транспорт. И какво се случва?! Ходене пеш, чакане на спирката (вече правилната), хващам тролея за две спирки и стигам точка Б. Най-накрая! А дали?! :) Заставам пред точка Б  – и в трите случая е сервиз, в който ремонтираха домашен уред… (досада, да). И познайте! Почивка от 13:00 до 14:00! Часът е 13:10! Хахаха Исках да закрещя! Но все пак се овладях. Понеже ми стана и смешно.

Тогава теорията за повторяемостта до прозрение ме удари по челото! Осъзнах, че няма нищо случайно в това и трите дни да се повтаря едно и също – аз да все бързам, а все нещо да се случва, за да се забавя. Не е, че не съм станала рано! Първият ден поне станах и тръгнах по-рано. Не е и това, че имам лош късмет. В крайна сметка какъв е шансът три дни да те спохожда лош късмет за едно и също нещо?! Първият е случайност/съвпадение, както предпочитате. Вторият – лош късмет. Третият вече трябва да се замисля. Нали така?! Така реших и го направих. Взех си сандвич от едно близко кафене, седнах да хапна и докато чаках, си мислех. Тогава реших, че грешката е в моето бързане по План. Моят стремеж да контролирам дните си, събитията, хората… И осъзнах, че го правя доста често в доста ситуации. А контролът, който имаме над това, което ни заобикаля, е доста илюзорен, като се замислиш. Мда, тези три дни го доказаха. И си казах: „М*ната му! Нека закъснея със задачите за деня, да се проваля стриктния ми план, какво мога да направя?!”.

Но какво се случи, когато си казах всичко това?! Човекът от сервиза дойде след 20 минути с думите: „Имате късмет, че идвам по-рано, щях да дойда чак в 14:00” :) Няма проблем, посмейте се! И на мен ми беше смешно! След 10 минути вече бях обратно на улицата с поправения уред, което излезе доста евтино, предвид съмнението за изгоряло моторче на стойност 100 лева (платих 20 за някакво кабелче, което изгоряло или нещо такова). Запътвам се към спирката на тролея и той се задава. Качвам се, няма задръствания и много бързо се придвижвам, но вече без да гоня Плана в главата си. Просто реших, че до края на деня ще изпълня тези задачи, които успея да изпълня, и нищо повече от това. Какво да се прави?!

След тролея трябваше да хвана метро. Вървя към метростанцията с умерено забързана крачка, а срещу мен – младо момче, което едва върви; видимо има някакво заболяване, поразило краката му. Хвана ме срам. Не от него. От мен самата. Засрамих се от това, че Господ ме е дарил със здрави крака, а това, което правя аз, е непрекъснато да издевателствам над тях, стремейки се да вървя по-бързо, да тичам, ако може, от задача към задача… А в крайна сметка: какъв ми е проблемът?! Няма проблем. Мога да вървя бавно и бързо. Мога да се затичам, ако реша. Мога и да спринтирам. Но защо, м*мка му съм решила, че е толкова наложително в крайна сметка?! Оставаше само да поискам и да прелетя за по-скоростно, за да не изостана с Плана, за да поддържам илюзорния си контрол…

И така. Смятам, че научих урока си до следващия път, в който Теорията за повторяемостта до прозрение отново ще ми се изпречи. Няма да бързам! И това не значи мързел, а значи, че не съм свръхчовек и не мога да се придвижвам със скоростта на светлината, нито мога да свърша милион неща за 24 часа, нито да контролирам хора и ситуации, както ми е угодно. Мога само да дам най-доброто от себе си, без да прелитам през дните си заблудена, че всичко трябва да се случва по моя План!

П.С. : Забравих да кажа какво се случи със задачите! Изпълних повече отколкото на пръв поглед времето позволяваше! Няма случайни неща! Оглеждайте се за уроците си всеки ден!

 Ани

Коментари

коментари