Начало » Лица » Че аз съм щастливец, това го знае цяла България
file_710501_1420721068

Че аз съм щастливец, това го знае цяла България

Днес трябваше да се проведе походът „По стъпките на Алеко”, но бе отменен заради лошото време. Да почетем неоспоримия познавач на българската народопсихология с няколко вечни цитата от неговото творчество

 

 

 

 

На 13 януари се навършиха 153 години от рождението на Алеко Константинов, а тази събота, 16 януари, трябваше да се проведе традиционния поход „По стъпките на Алеко”, което се организира от сдружение „Българска история”. За поредна година десетки българи се присъединиха към инициативата – изказване на Черни връх в памет на Щастливеца. Събитието обаче беше отменено, заради лошите метеорологични условия. Затова пък ви предлагаме да почетем неоспоримия познавач на българската народопсихология с няколко вечни цитата от неговото творчество.

„А бай Ганю … възлезе бързешката по стълбата (на басейна – бел.цит.), изправи се малко разкрачен, изгледа високомерно немците, почна да се удря геройски по влакнатите гърди и извика победоносно:

– Булгар! Булга-ар! – и още по-силно се удари в гърдите.

Горделивият тон, с който изрече тази рекомендация, говореше много; този тон казваше: “Ето го, видите ли го българина! Този е той, такъв е той! Вий сте го чували само, сливнишкия герой, балканския гений! Ето го сега пред вас, цял-целиничък, от глава до пети, в натура! Видите ли какви чудеса е той в състояние да направи! И само това ли! Ехе, на какви работи още е той способен! Прости били българите, а! Гиди, чифути с чифути!”

из „Бай Ганю в банята“

 

„Какво ще й гледам на Виената, град като град: хора, къщи, салтанати. И дето отидеш, все гут моргин, все пари искат. Защо ще си даваме паричките на немците – и у нас има кой да ги яде…“

***

– Е? В туй време, разбираш ли, оня до вратата задрънка звънеца, па чух, че свирна машината, излизам – не можех да ти се обадя, – гледам, нашият трен потегли. Бре! Килимчето ми! Та като фукнах подир него, па бяг, па тичане – остави се! Хеле по едно време, гледам, поспря се, и аз – хоп ! – та вътре. Един ми поизвика нещо сепнато – хеке-меке- аз, знаеш, не си поплювам, пооблещих му се насреща, показах му килимчето, нейсе, разбран човек излезе. Позасмя се даже. Кой да знае, че ще се връщаме пак назад. Унгарска работа!

Аз, грешен човек, от душа се смях на бай Ганьовото приключение. Бедният! Тренът маневрирал да влезе в друга линия, а бай Ганьо тичал, горкият, цели три километра да го гони – зер килимчето му вътре!…

– Ами ти от бързане забравил си да заплатиш бирата си, бай Ганьо.

– Аз я платих.

– Имал си бол пари – платил си я. Я качвай се, качвай се по-скоро да не припкаме пак подир машината – каза наставнически бай Ганьо.

 

Из „Бай Ганю пътува”

„Из пътя не се минуваше без комедии. Ний – аз, Ванчо, Фильо и Иваницовия син (не вярвам да го познавате) – заехме едно купе от първи клас, в съседното, второкласното отделение се намести бай Ганьо с няколко другари, богато снабдени с провизия. Бай Ганьо от бързина, види се, беше забравил да тури в дисагите закуска. „А бе най-сетне българи сме, ще се прегледаме. От тогози къс хляб, от оногози сиренце – ще помине човек. Ами!“ И наистина, той помина добре. Другарите му го угощаваха с ядене и пиене – той ги угощаваше с най-горещ патриотизъм, смесен с апетит и жажда. Но всичко си има край. Свърши се най-после провизията на съседите ни, изпразниха се галоните. (За да избягна една груба грешка, трябва да се поправя: галоните се изпразниха още като хвърчахме над Сливница и Драгоман с „Да живее България, урааа! Дай да си наквася устата бе, урааа!“)

Бай Ганьо почна да се присламчва към нашето купе. Отпърво диреше разни предлози: ту кибрит ще поиска, ту една чаша коняк – че го заболял стомахът, – а сетне лека-полека усвои се, попривикна и, кажи-речи, не излиза ще от стаицата ни. Забрави другарите си, па и защо му са? – Нямат нищичко – всичко изядено, всичко изпито, – а у нас, слава богу, все се понамирваше по нещичко – купувахме си по станциите. Бай Ганьо от любопитство не изпущаше случая да опита иностранните продукти:

– Туй какво е, грозде ли е? Браво! Гледай! Я дайте една чепчица. Мм! Хубаво! Браво!

Любознателността го караше да се запознава по този начин със закуските ни, с коняка ни, с табакерите ни.

– Тази табакера дали е от кавказко сребро? – любопитствува бай Ганьо, като вижда едного от нас, че се готви да запуши.

– Не е, виенска направа е! – отговаря притежателят.

– Тъй ли? Я дай да я видя. Ц… ц… ц! Гледай! И тютюн има, български, нали? Браво! Я чакай да завъртя една цигарка. Аз си имам цигарени книжки, ако ви потрябват – тук съм!

Че е тука, ний го чувствувахме доста: и по миризмата на ботушите му, и по специфичния аромат на потното му тяло, и по неговото настъпателно движение към окупирането на цялото канапе. Отпърво той седеше на крайчеца на канапето, сетне почна да сяда по-удобно, по-сетне трябваше троица да седим на едното канапе, трябваше Иваницовият син да се свие на крайчеца на другото, за да има възможност бай Ганьо да вземе хоризонтално положение. И той не изпущаше случай. Ний се сговорихме да опитаме докъде може да стигне потребността на бай Ганя за удобства и той почна чистосърдечно да дава храна на нашето любопитство:

– Я се поотмести малко към края да си сложа и другия крак. Ха така! Браво! Е-е-е-х! Майка му стара! Кеф! Я чувайте машината какво прави: тупа-тупа, тупа-тупа! Фърчи!… Много обичам така да се обтегна. Отвъд тясно. Па и другарите – прости хорица, какво ще приказваш с тях?… Какво ядете там, круша ли? Браво! Я да видим, тъй както съм легнал, мога ли изяде една круша. Благодарим! Отде ги взимате вий тези неща?“

из „Бай Ганьо на изложението в Прага”

 

— Ти чувай какво ти казвам аз, запомни го хубаво, па сетне пак ще приказваме. С гюрултия гърло се не пълни. Защо и ти да не влезеш в болшинството като другите?

— Е че как да вляза бе, чичо, като не ме приемат…

— Подигравай се ти още… Не те приемат зер, не те приемат, защото си прощръклял, защото си башибозук… (Смей се ти колкото обичаш.) Я покротувай една-две годинки, та виж няма ли да те приемат. Защо се обаждаш, защо не си мълчиш; теб какво ти влиза в работата, че този бил подлец, па оня бил крадец, па Бяла Слатина туй, па 17 ноемврий онуй, па султанско благоволение нам-що-си, па търговски договор нам-какво-си… Твоя работа ли е това? Криво-право, мълчи си. Преструвай се, че нищо не виждаш, и кога да е, хората ще те оценят, ще видят, че си кротко момче, че си челяк за работа, ами как! Па спечелиш ли веднаж доверието — накриви си калпака: няма да усетиш даже как ще ти тръгне работата наред. Па да видиш тогава чест, да видиш почести… Сега, да се изискваше за това някакъв труд или някакъв кой знай какъв ум — хайде де; а пък то нищо бре, чедо, нищичко не се изисква: стига ти само да си посвиеш опашчицата и да гледаш на всичко през пръсти. Ама ще речеш: безобразия се вършат; нека се вършат, теб какво ти е? Мъ-ъ-ълчи си, па си гледай кефа. Защото и да дрънкаш — все едно, няма да оправиш света. Не е ли тъй?… Е защо тогава да дразниш и да се смразяваш със силните хора? Аз се чудя как ти досега не си разбрал тази филисофия! Ти видял ли си досега някого да прокопса с опозиция, а? И как не ти омръзна бре, синко, що чудо си изхабил… и за какво! За вятър…

из „Разни хора, разни идеали”

„Че аз съм щастливец, това го знае цяла България; но туй, което никой не знае, то е, че днес нямах четиридесет и пет стотинки да си купя тютюн. Това обстоятелство никак не ми попречи обаче да съхраня своето царствено величие. Аз все пак гледах на света и хората тъй, като че милион Ротшилдовци и Вандербилтовци мога да ги натъпча в джеба на жилетката си; а пък нашите богаташи не представляваха пред моите очи нещо повече от пепелта на снощната ми последна цигара. Това е всичко хубаво, ама тютюн все пак няма, да го вземе дяволът! Глупава страст! „

из „Страст”

Коментари

коментари