Начало » Личностно развитие » Човешкият мозък и глобалното затопляне

Човешкият мозък и глобалното затопляне

Знаете ли, че Достоевски е обичал извънредно много децата. Той е имал един трик да ги успокоява, в моментите, в които са твърде шумни и превъзбудени. Той им казвал: „Хайде да играем на една игра: иди ей там в ъгъла и не мисли за полярна мечка; като успееш – върни се.“  Разбира се Достоевски е нямал и бегла представа колко по-лесно е вече това, защото за последните 50 години популацията от полярни мечки е намаляла с 2/3.

Днес ще си говорим за човешкият мозък и как работи, и за целта ще използвам нещо, което ние всички познаваме, знаем че е тук и… какво от това: глобалното затопляне.

Професор Дан Гилбърт (на който съм фен) казва:
„В познатата ни Вселена човешкият мозък е единственият обект, който може да предвиди и предскаже собственото си бъдеще и съдба. Фактът, че взимаме катастрофални решения, въпреки че сме наясно с последствията в дългосрочен план, е неразгадана загадка на човешкото поведение: ако държиш съдбата си на дланта си, защо би стиснал юмрук!?“

И наистина защо? Ако усетим заплаха ние имаме инстинкт да се пазим, да се съхраним – от хилядолетия развиваме тази „охранителна система“. Ако сега чуете изстрел или клаксон ще реагирате, нали? Защо глобалното затопляне не е сред нещата, които ни тревожат по същия начин?

И отговорът е следният: нашият мозък третира еднакво всички заплахи и прилага един и същи критерии за оценка на заплахата. И критериите са:

  • намерение (колкото повече има умисъл и намерение за вреда – толкова по-заплашени се чувстваме);
  • морал (доколко е в разрез с установените морални норми);
  • непосредственост (колкото по-скоро предстоящо е едно събитие, толкова повече ни тревожи);
  • внезапност (колкото по-малко е времето за реакция – толкова по-заплашително е събитието).

Нашият мозък оценява всяка заплаха по тези 4 критерия и колкото по-висока е оценката, толкова по-вероятно е да реагираме.

Намерение

Предполагам знаете, че нашият мозък има обособени зони, които отговарят за определени функции, функции, които са критични за оцеляването на вида: имаме зрителен център, имаме слухов център, шопинг център – нямаме… Но пък си имаме един такъв, еволюционно нов спрямо останалите, център, който отговаря за това да мисли за мислите на другите (какво мислят другите, какво чувстват, какви са им намеренията). Явно много е важно за оцеляването на човешкия род да имаме такова познание, а и благодарение и на този център човеците са развили тази невероятна способност наречена емпатия.

Да разпознаваме всичко човешко (мисли, чувства, намерения, поведение…) е толкова важно за нашето оцеляване, че дори сме развили своеобразен фетиш – замисляли ли сте се колко често виждаме човешки лица в облаците и не виждаме облаци на човешките лица (или поне но го правим често…).

Намеренията са толкова важни за нас, че се страхуваме много повече от откачен бомбаджия, отколкото от грип, но статистически в България умират много повече хора от грип, отколкото от бомба. Но грипа е нещо естествено и не му присвояваме намерение. Нека ви дам и един друг пример – помните ли датата на последното голямо земетресение в София и Перник? А помните ли датата на атентатите в Америка, при които паднаха кулите близнаци в Ню Йорк?

Определено смятаме намеренията за нещо опасно. И ето защо не се притесняваме от глобалното затопляне – то просто няма намерение само по себе си. И това е една от слабостите в нашето мислене – опасност, без намерение, не е опасност.

Морал

Втората причина да не сме тревожни по отношение на глобалното затопляне е това, че то не нарушава общоприетите морални норми. Като общество имаме много повече „правила“ за това колко къса трябва да е полата и къде е удачно да се целуваме, отколкото за употребата на климатици, например. А нарушаването на моралните норми можете да го усетите, когато „ви се повдига“, свързано е с чувство на отвращение. Може би щеше да е различно, ако глобалното затопляне беше причинено от гей секс или от обичая „тричане на кучета“ (български обичай) – може би щяхме да имаме минимум редовни протести по улиците и редовни „журналистически разследвания“.

tri4ane

Непосредственост

Третата причина да не се чувстваме така застрашени от глобалното затопляне е това, че то е застрашително за утрешния ден, но не и за тази вечер.

Нашият мозък има невероятната способност да наблюдава всичките ни системи и да ни пази от моментни заплахи. Случвало ли ви се е някой да хвърли топка по вас, да я видите в последната секунда и да се отдръпнете? Това е невероятна способност на мозъка да ни пази от непосредствена опасност – реагираме като пружинки.

Като вид сме развили и още една способност – умеем да мислим за бъдещето и да предвиждаме последствия. Това е невероятен талант, но от гледна точка на природата този талант е в „бета версия“ – твърде отскоро еволюционно сме го развили и все още вървят тестове. Все още много малка част от мозъка ни отговаря за това да правим предсказания и предвиждания за това какви ще бъдат последствията и все още има бъгове в системата – все още ни е много трудно да вземаме решения засягащи бъдещото си аз. Замислете се колко е трудно и какъв процент хора инвестират целенасочено в себе си (по отношение здраве, развитие…)!?

Внезапност

И последният критерий – внезапност. Нашият мозък е извънредно чувствителен към промяна. Отчитаме всяка промяна в средата – светлина, промяна в температурата, влажността…, но има едно НО. Отчита промяната, ако промяната се случи за кратък срок. Ако промяната не е с достатъчно бързи темпове, то ние по-скоро се адаптираме към промяната и не я отчитаме изобщо.

Чували сте за експериментът със жабата, нали? (горките жабки) Ако пуснат една жаба във вряща вода, тя за части от секундата изскача от съда и оцелява. Но ако пуснат жаба в студена вода и много постепенно започнат да подгряват съда…, в един момент жабата се сварява без да се сети да изскочи. И в този ред на мисли, много еколози казват, че глобалното затопляне се случва твърде бързо… Не, случва се твърде бавно, за да се задейства сигналната ни система, не се случва достатъчно бързо, за да привлече вниманието ни.

wpid-fb_img_1446347871369

И сега защо ви разказвам цялата тази история за глобалното затопляне. Не съм еколог и дори не съм активист (а може би е добре да бъда…).  Използвах глобалното затопляне, за да ви разкажа за няколко механизма на човешкия мозък, който колкото и съвършен, си има и системни недостатъци и познавайки ги можем да ги преодоляваме или използваме в наша полза.

Сега разбирате защо някои каузи, като борбата с тероризма, натрупват съмишленици и гласност за секунди – бяхме Париж, бяхме Ница… Но каузи в посока развитие и усъвършенстване, каузи срещу неграмотността…, срещу глобалното затопляне… – те просто имат нужда от много повече енергия и посветеност, за да бъде задействана алармената ни система – това са каузи, които не отговарят на 4-те критерия, които ви описах. Бъдете готови да устоите и се зареждайте . И нека силата бъде с вас!

снимка: личен архив

Мая Владимирова по образование е инженер по електроника. След натрупания опит в IT сферата, като data-reporting and business intelligence, web design, front-end development, тя се обръща към сферата на личностното развитие.
В момента се развива в сферата на психологията и когнитивната наука, както и приложението им в сферата на дигиталния маркетинг. В момента е и част от екипа на Марков колеж. Писането ѝ доставя удоволствие и удовлетворение, поради което се изявява и като copy-writer.

Коментари

коментари