Начало » Лица » Калин Василев: С дипломи от Carnegie Mellon University и Cambridge University да избереш ТърновоRUN… ПЪРВА ЧАСТ

Калин Василев: С дипломи от Carnegie Mellon University и Cambridge University да избереш ТърновоRUN… ПЪРВА ЧАСТ

Защо Калин предпочете да мотивира търновци, вместо да печели хиляди долари и да гради кариера като генен инженер в голяма компания?

Визитката на Калин Василев за Форум КЛЮЧ: „Сънуваш, мечтаеш, кроиш планове, не спираш, даваш всичко от себе си….и когато се събудиш запряташ ръкави и действаш. Не на макс, ами два или три пъти повече, защото имаш цел, която е твоят драйв. А тя, целта, е да изкорениш остарели норми, стигми, безхаберие, социална апатия и да изградиш една активна, добронамерена, позитивна и истински здравословна социална среда. Не в София, а в един град 15 пъти по-малък. Това сме ние, ТърновоRUN. А това е той Калин Василев!“

На 9 април Форум Ключ  отново събра на едно място Личности, които не се налага да афишират много-много добрините, които правят. Не се налага, защото по пътя към Промяната, те вдъхновяват всички, които срещат. Те мотивират, предават опит, дават пример… Това са Личности, които ти връщат вярата в светлото бъдеще на обществото ни, на България. И понеже в Ogledai.se не се уморяваме да се оглеждаме :) за доброто, ви представяме КЛЮЧарите, които този април „работят и успяват, с малки крачки вдъхновяват себе си и хората около себе си, мотивират ежедневното „случване“ на нещата. Напук. Навъпреки”.

Представяме ви Калин Василев…

DSC_7100-as-Smart-Object-1-150x150– С какви очаквания влезе в ролята си на КЛЮЧар и оправдаха ли се те след участието ти във Форум КЛЮЧ?

– Очакванията ми, разбира се, започват с това да дам гласност на всички идеи, които развивам във Велико Търново. Определено, когато един град е малък, е много по-трудно да стъпя на голямата сцена, да покажа на цяла България нещата, които се случват. Това бе една от основните мисии, която имах. На една, може би софийска сцена, на един форум с утвърдена аудитория, с хора, които са „разчупени”, хора, които мислят в същата насока – да видят нещата, които се случват. Защото има много форуми и много участия, които сме поели през последните няколко месеца, но може би там аудиторията е по-обща, хора от всякакво естество. Докато във форум КЛЮЧ аудиторията са точно тези най-„разчупени”, най-отзивчиви, най-гледащи в същата посока млади хора, които могат по някакъв начин да предадат съобщението, което ние имаме.

– На Форум КЛЮЧ официално бе представен като КЛЮЧар, но за жителите на Велико Търново ти отдавна си такъв. На колко хиляди търновци помогна да променят живота си към по-добро, откакто стартира ТърновоRUN, и как успяваш да поддържаш мотивацията им?

– Във Велико Търново и аз не знам какво точно биха дефинирали хората като „КЛЮЧар”. Да, определено един мотиватор, определено на фона на целия град изпъкват нещата, които правим, защото не се случват толкова много в сравнение с един по-голям град, където има десетки организации и клубове. Макар че до такава степен нещата, които ние правим във Велико Търново, точно по същия начин ги няма в другите градове.

да, някакъв мотиватор съм

Трудно е да се мотивират хората, особено когато бройката вече стане голяма. В началото, когато бяха само стотина човека или десетки, беше доста по-лесно. Внимание можеше да се обърне много по-индивидуално. В момента все още се стараем, затова трябва и екипът ни да расте, за да можем да продължаваме да обръщаме внимание след като броя на членовете ни в социалните мрежи в групите достигна 5-6 000, а на живо регулярно имаме 100 човека и те постоянно се сменят. Тогава наистина става трудно и стратегията да мотивираш тези хора е много разнообразна. Определено влагаме много, много труд във всички тези онлайн кампании, които правим. Всеки един колаж, всяка една професионална снимка, която редактираме и пуснем в социалните мрежи, а също имаме и хартиени материали на някои места из града. Така че стратегиите ни са много разнообразни и не са чак толкова лесни. Отнема много време, аз не един и два пъти съм казвал, че самата тренировка е най-малката част от това, което правим. Тя е едни 10-20%,

а 80%  е мотивацията, която ние поемаме

Защото не отделиш ли тази огромна енергия да мотивираш, то тогава и в парка няма да има тези 10-20%.

13006752_10100152634042144_8111877273685189934_n

– Какво им казваш на тези хора, за да те следват и да превъзмогват всякакви бариери – на обстоятелствата, свои лични…?

– Има няколко неща, които си споделяме като екип. Аз дори наричам нашите последователи едно голямо семейство. Това и ключовата дума. Казваш им, че сте едно семейство, че не са сами в мисията, която искат да поемат, че има по-различен начин, че телата са техни – да се грижат за тях, че това е единственият шанс, който ще имат,

да вярват в настоящето и в това, което са те в момента

а не да чакат някакво по-добро време в бъдеще или отвъден свят или нещо, което я го има, я го няма. Казваш им, че има хора на техните години –  ако човекът е по-възрастен, че има и по-възрастни, ако е по-млад, че има и по-млади. Понякога работи да кажеш на възрастния човек: „Не искаш ли да се почувстваш отново като дете?“. И му даваш за пример всички деца, които са около тях. Да, има го и личният пример, който постоянно поддържам. Старая се да давам13081777_10209019205987632_19026220_n гласност на хубавите идеи, да бъда зад тях и чисто физически – храна, спорт, да се грижа за себе си. Буквално, когато спортувам и обикалям улици, местности около Велико Търново ме разпознават, знаят кой съм :) . Общо взето тук в града сме не повече от двама-трима „лудите” бегачи, които минават през паркове и из града.

– Сигурно ти е писнало от този въпрос, но повтори, моля те, защо българин с докторска степен по генно инженерство от Carnegie Mellon University и специализация в Cambridge University, би се върнал във Велико Търново, за да мотивира хората да спортуват и живеят здравословно и позитивно?

– Защото осъзнах нещо много важно… Нека кажа нещо различно от това, което съм казвал. Да, Велико Търново е уникален град. Разбира се, любовта ми към България е много силна. Но нека започна с това, че когато бях в чужбина, буквално видях как едно клише, което хората често повтаряме (но малко го осъзнават до такава степен, защото не са минали през това, през което аз съм минал), как всъщност най-богатите американци и англичани имат възможността да живеят в едни малки, стегнати, красиви градчета, да имат един по-спокоен живот, да могат да си позволяват хубава храна, да бъдат сред природата. Буквално това са най-богатите хора. Останалите 90% са едни машинки, едни зъбни колела в едни големи системи в големите градове и нямат тази възможност, само си мечтаят за това нещо. И аз си казах: „Х-м-м! Ами аз

толкова ли съм глупав, че напуснах

един прекрасен, природен, земен, стегнат, хубав град с хубава храна, с хубави местности около него, семейството ми е наблизо, приятелите ми… ? Защо трябва да чакам 30-40 години да постигна нещо? Евентуално… нали отвъд науката, в САЩ, чисто финансово, за да можеш да си го позволиш, когато ти можеш да развиеш нещо на точно това място, което си излязъл“.

Всъщност когато заминах, се дефинирах като „big city boy“. Определено ме влечаха градове като Ню Йорк, Чикаго, градове с милиони жители, но след като бях в тях,

ми се промениха възгледите

и си казах, че това са едни готини градове за разходка. Да отидеш на Бродуей за някое шоу, маратон, но не виждах въобще себе си да живея в един такъв голям град и особено вече когато станеш на 25-26-27 години и започнеш да мислиш за семейство, за сериозна приятелка, с която да прекарвате време, а не като повечето хора в Ню Йорк, които се срещат един път на две седмици… И като отидох в Кембридж, който е може би с размера на Велико Търново, и си казах: „Ау, какъв готин, малък, стегнат град и аз искам такъв“. Бях се насладил вече на големите градове и идеята за Велико Търново вече започна да бъде много трайно в моите планове. Комбинацията с България, със семейството, с всичко, с което е тук и би ми дало сила, и се получиха нещата.

12821521_792044620902183_7057297892103346310_n

– Разкажи ни за живота си в САЩ, а след това и в Англия. Как замина, какво бе началото, какви трудности преодоля, какви свои лични победи постигна и как изглеждаше бъдещето ти, преди да ти хрумне идеята за ТърновоRUN?

– Заминаването ми в Америка е може би на две фази. Заминах през 2001 година по една програма, още на гимназиално ниво. В 12 клас бях в САЩ. Тази първа година в САЩ бе наистина много трудна. Оказах се в едно семейство в едно много, много малко градче, буквално 4000 човека, а ние живеехме в една ферма извън това градче. Тогава все още не се занимавах със спорт. Оценявах природата, но след 3-4 месеца… Природа, природа, но когато си в една ферма, нямаш никакви приятели, а ти си в най-социалните години – 18-19, започва да ти писва това нещо. Аз нямах достъп до нищо. Нямаше интернет, скайп, лаптопи, компютри… Буквално една малка ферма, без никакви приятели. 10 месеца бях там.

животът беше много труден наистина

Идеята ми беше да кандидатствам в чужбина и общо-взето се бях фокусирал върху ученето. След 12 клас кандидатствах и изкарах четири години в Гетисбърг Колидж, където животът в началото всъщност беше по-лесен, защото първата година си интересен на много хора, все пак си някакъв чужденец – цветен си, готин си :). Но след като преминат няколко месеца след този така първоначален стимул, животът си „уляга на мястото“ и всъщност се фокусирах много стабилно върху образованието си. Изкарах бакалавър по биология и химия. Повечето хора там бяха много богати американци. Колежът е частен и много скъп, а аз бях на стипендия и

трябваше реално да се боря

за нещата, които исках да постигна. Нямах кола, мобилен телефон, лаптоп, нямах абсолютно нищо. А повечето съученици имаха коли, телефони, компютри, всичко. И аз се фокусирах върху нещата, които имах, върху образованието си, стипендията си. След това може би за първи път се почувствах по-свободен, когато отидох в Питсбърг, Carnegie Mellon University, защото там докторската степен е платена. Имах и джобни пари, които ми даваха една свобода, а и разгърнаха и начинът ми на мислене. Тогава вече можех

12512748_804278663012112_4336203833473447046_n

самостоятелно да живея

с приятели-съквартиранти, да си вземем наша къщичка. Там наистина се разгърнах, намерих много приятели от целия свят, сформирахме си група. Градът беше малко по-голям, което може би даде повече възможности да се разгърна и чисто като човек. В Питсбърг културният живот е на много високо ниво, а в Carnegie Mellon катедрите по драматургия, по актьорско майсторство са едни от най-добрите в света. Участвах и гледах много представления, а мен много ме влечат културните мероприятия, всички тези неща, които ти показват света, дори и да не пътуваш. Така че в Питсбърг животът наистина беше много готин, много приятелства, забавления, добро образование, почувствах се свободен, вече наистина пораснал.

След това когато заминах за Кембридж, Англия, първите четири месеца бяха много трудни отново. И това на едни години, когато си вече на 28-29. Наистина беше доста трудно, чисто логистично, защото тогава не беше дошло още разрешението българите да работят в Англия. Получи се някакво объркване с документацията,

4-5 месеца стоиш без заплата

а там животът е много скъп, аз нямах спестявания. Местех се 6 пъти за 4 месеца. Но след това нещата си дойдоха на мястото. Поокопитих се, намерих нови компании и това е най-важното: всяко едно място, което съм сменял, започвах от нулата откъм приятелства и това всеки път става по-трудно и по-трудно. Човек трябва да запази себе си доста гъвкав, за да може да го направи. Представете си през 4 години нови приятелства, нови приятелства… По едно време започва да те изтощава това нещо. Има един период на адаптация, но човек се окопитва, ако е способен да го направи, и действа. И аз това направих.

 ВТОРА ЧАСТ

Коментари

коментари