Начало » Лица » Ивинела Самуилова за смирението и бесовете на съвремието

Ивинела Самуилова за смирението и бесовете на съвремието

снимка: личен архив

Надя Коцева

Ивинела Самуилова е един от най-популярните съвременни автори, писател по душа и призвание. Тя е от онези чудодейни хора, с които срещата оставя следа и ние бързаме да я споделим. Четейки книгите ѝ се докосваме до тази харизма и някак неусетно ставаме приятели, без да се познаваме. От творбите ѝ струи искреност и любов, а читателите ѝ отвръщат с признание и обич.

Книгите „Животът може да е чудо“ и „Къде отиваш пътнико“ заемат първо и второ място в националния конкурс „Книгата, която ме вдъхновява“. Романът „Жената, която търсеше любовта“ е удостоена с приза „Носител на всенародната любов“ в конкурса „Копнеж по човечни книги“. Гатанки от небето е на четвърто място в литературната надпревара „Любима книга на България” за 2015 г. „Бабо, разкажи ми спомен“ спечели националния конкурс „Моята любима книга – 2016“, като романът бе избран от читателите за най-любимата книга на България за 2016 година.

снимка: личен архив
снимка: личен архив

Разкажи ни за твоя житейски път преди книгите?

Ако трябва да обобщя, бих го нарекла “търсене с елементи на лутане”. Каквото и да се е случило в този процес, приемам го като полезен опит, който ме е довел до “повратната точка” в живота ми – Бога. Радвам се, че прописах след това „откритие“.

Всяка твоя творба има награда и място сред публиката. Какъв творчески път извървяват твоите книги?

Не е лесно да се обясни. От момента, в който се появи идеята за книга, до написването ѝ, влизам в процес, в който няма място за друго. Дори и за мен няма място. Усещането е, че нося пълна отговорност, но нямам право на контрол.

Творчеството е практика за смиряване

Какво ни липсва, за да откриваме чудото на живота си?

Сещам се за вица, в който се разказва как един учен отишъл при Бога и му заявил, че е разбрал как е направил човека. „Покажи тогава”, подканил го Бог. Ученият грабнал шепа пръст, но Бог го спрял. “А, не така – направи си и пръстта.” Удивителен е вечният човешки ламтеж да заеме мястото на Бога, когато не може да се справи дори със собственото си ежедневие.

Смирение ни липсва. Не можем да отместим поглед от себе си, от претенциите си за това какво ни се полага, какво сме заслужили, какво ни се дължи. Животът не е право, а дар. Трябва да сме благодарни за него и да се съсредоточим върху това какво можем да дадем и да направим, за да съхраним чудесния порядък, от който сме част. Именно този стремеж да съхраним чудото превръща чудесното в норма.

Първата ти книга „Животът може да е чудо“ живее в собствена ФБ страница, в която читателите споделят забавни житейски опитности. Как може да съучастваме в магията на живота?

В контекста на казаното по-горе, “Животът може да е чудо” може да бъде наречена наръчник за смиряване на нерелигиозния съвременен човек. Подходът на психолога Алексей Бъчев, който е прототип на главния герой в книгата, има за основен принцип именно “разегосването”, както той шеговито нарича намаляването на чувството за собствена важност и значимост. Неговият метод залага на хумора и абсурда, които подкопават сериозността – основен атрибут на егото.

Използват се забавни техники, които помагат на хората да осъзнаят, че

проблемите, в които се фокусират, най-често са плод на отношение към живота, в което всичко се изчерпва със собствения им Аз

Създадох едноименната група във фейсбук именно с цел участниците да си помагат с идеи в духа на подхода на Алексей – как да променят нагласата си към определени ситуации, за да се освободят от проблематичната его-рамка, в която са се вкарали. Това не е лесно и групата се оказа много полезна в тази връзка, а често е и доста забавно.

За съжаление, не всички успяват да превърнат временното освобождаване от егото в постоянна нагласа, или поне доминираща. Егоцентризмът постоянно дава рецидиви. Особено при хора, които, като отместят себе си от центъра на вселената, не знаят какво да сложат там, а без център светът се разпада. И, логично, скоро пак слагат там себе си. Решението на този проблем, което съм представила в следващите си книги, най-ясно е изразено в “Гатанки от небето”. По думите на св. Николай Величирович: “Кратка е поуката – една дума”. Бог е думата. Той създава “магията на живота”, която човек е получил привилегията да поддържа по най-добрия начин – не като съперник, а като съработник на Бога.

снимка: личен архив
снимка: личен архив

В книгите си засягаш теми като традиции, любов към земята, общуването с Бог. Как ги приема

публиката и търсят ли се по -„човешки“ книги?

Тези теми накуп са засегнати в книгата ми “Бабо, разкажи ми спомен”, а фактът, че читателите я избраха за “Любима книга на България” за 2016 година, вероятно идва да подскаже, че подобни послания са нужни.

Не съм сигурна какво означава вече “човешко” в този свят. Но по интереса към моите книги и специално към последните три (“Къде отиваш, пътнико?”, “Гатанки от небето” и “Бабо, разкажи ми спомен”), ми се струва, че читателите имат нужда от послания за едно “човешко”, в чийто център е “божественото”. Това, което ги привлича в последната ми книга, е мирогледът на нашите предци.

В този светоглед небето е коректив за живота, то задава параметрите на нравственото, то прави възможни връзката със земята и общението с природата, защото са от Бога, то задава отношенията между хората, защото другият е “ближен”. Все неща, които ние, наследниците, сме поизгубили и за чието възстановяване копнеем.

„Бабо, разкажи ми спомен” ни показва един автентичен, но дълбоко осмислен начин на живот. Възкръсва ли нашата традиционна култура и имаме ли нужда от житейските уроци на селото?

Традиционната ни култура няма как да възкръсне в същото “тяло”, така да се каже. Намират се обаче нови форми да бъде съхранявана, нови начини да бъде достъпна, което означава, че най-важната част, нейният дух, е жив. Именно върху това е фокусът в книгата ми – не върху обредите, а върху скрития им смисъл, посланието, урока, завещан от предците ни – да се стремим към това, което ни освещава, възвисява и ни дава тази богообразна идентичност като отделни хора и като нация.

Селото е по-скоро метафора за онова свещено пространство, което дедите ни са очертавали с обредите си, за да съхранят национално значимото и индивидуално ценностното. Затова и мястото, където се развива действието в романа, се нарича

снимка: личен архив
снимка: личен архив

“махала Небесна” – място, където бесовете на съвремието не виреят

В същата книга  пишеш: „само бурите и тайфуните се вихрят по часовниковата стрелка…“. Защо? Какво днес се движи наопаки и как да сменим посоката?

С този образ съм се опитала да онагледя безумната и безсмислена надпревара с времето, свръхамбициозността, стремежът към добре опакованите мечти, с които днешният свят така изкусно ни съблазнява, за да се окажем накрая излъгани и нещастни, понеже сме заменили истински важното с лъжовни кумири. Истинската същност на живота е обратна на времето. Животът е проявление на вечността, а вечността не тиктака.

Какви ценности носи съвременната култура?

Не бих използвала понятието “ценности” за абстрактните приказки за свобода, толерантност и любов, проповядвани от съвременната либерална “култура”. Свобода от какво? От Бога? Толерантност към какво? Към злото? Каква любов? “Правото” да определяш пола си, да отхвърлиш семейството като анахронизъм, да убиваш плодовете в утробата си, да слагаш край на своя живот или на болен близък? Не знам дали всъщност някога положението е било по-“криво”.

Как да се спасим от капана на социума?

Като си дадем сметка, че сиренцето вътре е само за уловка. Както казва народът ни – само в капана сиренето е безплатно. Станали сме ненаситни, а

консуматорският дух на съвремието ни превръща в жертва на собствените ни апетити

Баба Жива, главната героиня от последния ми роман, поставя много точно диагнозата: “Лакоми очи – изгубена душа.” Но пак една от нейните неучени мъдрости дава и решението:

Ако има закач, има и откач…

 

Автор: Надя Коцева 

za profilna 1

Казвам се Надя Коцева, от гр. София, омъжена с две деца. Завършила съм анимационна режисура, сега работя в сферата на недвижимите имоти, като специалността ми помага да приемам всичко с усмивка и добро настроение. В свободното си време обичам да рисувам и творя, като основно търся „душата“ в творенията и се стремя да придавам одухотвореност на това, което правя.

Коментари

коментари