Начало » Bookaholic. » Какво обича да чете Фредерик Бегбеде?

Какво обича да чете Фредерик Бегбеде?

снимка: facebook/Frédéric Beigbeder

Бегбеде се вдъхновява от ексцентрици, самотници, самоубийци и хомота

Никифор Радев
снимка: издателство "Колибри"
снимка: издателство „Колибри“

Какво четат известните писатели, кои романи са ги вдъхновили да седнат над белия лист, кои автори са повлияли творчеството им днес да е такова, малко или много, заради прочетените от тях книги? Запознайте се с част от любимите книги на Фредерик Бегбеде, които той подрежда в своебразна класация, озаглавена „Първа равносметка след апокалипсиса”, издадена у нас от „Колибри”, в превод на Росица Ташева. Сред любимците му са Уелбек, Селинджър, Брет Елис, Жорж Перек, Гийом Дюстан, Фицджералд, Пол-Жан Туле, Капоти, Буковски, Патрик Бесон, Джефри Юдженидис, Франсоаз Саган и други, и други.

Обичащите да четат и да пишат неминуемо нееднократно са констатирали тъжно колко много книги има на този свят и колко малко време. Именно с подобна сентенция започва и сборникът на Бегбеде: „Боже мой!

Боже мой! Колко малко са книгите

които можем да препрочитаме”, въздъхна Дезесент, докато прислужникът, вече слязъл от стълбичката, се отдръпваше, за да позволи да обхване с поглед всички рафтове”, от „Наопаки” на Ж. К. Юисманс, издадена през 1884 година.

В книгата си „Първа равносметка след апокалипсиса” Бегбеде се превръща в блогър, но не онлайн, а на хартия. Дневникът, в който той подрежда в класация любимите си 100 книги, е по-интересен от роман, заради пищния и богат език на французина, с който Фредерик описва всичките книги и най-интересните моменти от живота на написалите ги.

Посегнете ли към

Първа равносметка след апокалипсиса

означава да затрупате нощното си шкафче с поне още 50 романа, тъй като Фредерик има качествата да описва всичките 100 романа по изключително оригинален и зарибяващ начин, вследствие на анализаторския му нюх. Французинът е перфектният книжар, тъй като ала същински магьосник може да ви убеди колко интересен е даден роман и за тази цел използва остроумието си и най-любопитните факти, засегнати в книгата.

И друго! За да класираш 100-те най-добри романа, със сигурност трябва да си изчел може би 10 000 такива. Каква е равносметката обаче? Бегбеде не си пада по клишетата, вкаменените класици и книгите, които са буквално несваляеми от други „задължителни” класации. Справка в биографиите на писателите, които харесва Бегбеде показва, че животът на голяма част е изпъстрен с проблеми и в никакъв случай не се вписва в общоприетите рамки и норми. Дали пък именно тази им различност не ги прави оригинални? Долюбваните от Бегбеде автори са бохеми (като самия него), наркомани, пройдохи и поне бисексуални…

В цялата книга Бегбеде блести с цитати:

„Литературата не е старомодно хоби, защото придава смисъл на лишеното от смисъл съществуване.”

„Това, което прави живота толкова скучен, е обстоятелството, че той се развива в хронологичен ред.”

„Любовта е мазохистична. Упрекваме тези, които обичаме, че ни причиняват страдание, после ги упрекваме, че вече не ни причиняват страдание.”

„Никой не може да разбере нощта. Хората, които отиват на работа всеки ден и имат куража (или задължението) да стават рано, не могат да разберат онези, които никога не спят, не правят нищо през деня, защото се събуждат в 18,30, вонящи на цигари, алкохол и покруса, и прекарват вечерта, като се самоунищожават, за да избягат от самотата си.”

„Бързият живот е, за съжаление, несъвместим с късната смърт.”

Откъс:

снимка: facebook/Frédéric Beigbeder
снимка: facebook/Frédéric Beigbeder

„Книгите са хартиени тигри с картонени зъби, уморени диви зверове, които очакват единствено да бъдат разкъсани. Защо да упорстваме, защо да четем текст, написан върху подобен материал? Върху крехки, запалими, напечатани и подвързани листове без електрическа батерия? Изживяла си своето време, стара, почти пожълтяла книго, гнездо на прах, кошмар за преносвача, ти, която забавяш времето и произвеждаш тишина. Изгубила си войната на вкуса. Читателите на хартиени книги са стари маниаци, с всеки изминал ден – все по-стари, с всяка изминала вечер – все по-вманиачени. Те предпочитат да докосват вещ, която могат да вдишват, да сгъват, да анотират, да взимат и оставят където и да е, когато и да е, без да се налага да я включват в мрежата. Трагедия на сенилната възраст. Самият факт, че четем текст, написан върху хартия, ни превръща в отломки от рухнала сграда.

Модерният роман се появява

благодарение на Рабле, последван от Сервантес. Можем следователно да заключим, че заедно с изчезването на хартиената книга ще изчезне и романът – двете са свързани. Да прочетеш роман, се е искало време, кресло и подвързана книга, на която да обръщаме страниците – опитайте се да прочетете на айпод „Запленен от момичета в цвят“ и пак ще си говорим. Създателите на електронната книга толкова малко вярват в романа, че текстът на Пруст, качен в нета, е бъкан с печатни и правописни грешки. Той очевидно не е бил изчетен от тези, които твърдят, че го правят по-популярен, като го дигитализират. Заместването на хартиената книга с четена на екран ще роди други повествователни форми. Те може би ще са интересни (интерактивност, хипертекст, звукова или музикална обработка, илюстрации в 3D, видеорелета…), но това вече няма да е роман в смисъла, в който го разбираме ние, нефелните читатели, старомодните маниаци, овехтелите библиофили.

Признавам, че съм изумен от всеобщото безразличие, в което протича този апокалипсис. Както казваше Мишo за човека: хартиеният роман все пак не е кой да е. Първите прелистени в юношеството ми романи ми позволяваха да избягам от семейството си, от външния свят и може би, без да си давам сметка, от безсмислието на цялата Вселена. Сартр казва в „Думите“, че „апетитът за писане включва отказ от живот“. Мисля, че същото може да се каже за четенето на хартиени книги – съсредоточаването ми позволяваше да избягам от действителността или по-скоро запълваше една неизразима празнота… Отсъствието на Бог? Заминаването на баща ми? Свенливостта ми с момичетата? Да чета романи в продължение на часове, за мен беше върховна свобода. Бе начин да се изстрелям в друго съществуване, различно от моето, по-прекрасно и по-завладяващо. Паралелен и много живописен свят. Реалност не толкова хаотична,

ключ за декодиране на битието

Утопия, по-чудесна и от мастурбацията.

Разбира се, всички разказват истории навсякъде – телевизията прелива от сериали, американското кино господства на цялата Земя, видеоигрите дори ни предлагат възможност да станем герои, като с едно докосване на джойстика преминем през изпитанията на Одисей. Къде е мястото на хартиения роман в тази епоха, която се огъва под тежестта на storytelling? Теоретиците на Новия роман не грешаха съвсем, когато твърдяха, че литературните герои са отживялост, а класическото повествование води до задънена улица. Още през 1936 г. Скот Фицджералд с покруса отбелязваше в „Крахът“, че битката на писменото слово срещу смазващото присъствие на образа е изгубена.

„Видях как романът, който в годините на моята зрелост беше най-въздействащото и най-благодатно средство за предаване на мисли и чувства от едно човешко същество на друго, започна да се подчинява на едно механично и комунално изкуство, което, независимо дали бе в ръцете на холивудските търгаши, или на идеалистите, съумяваше да отразява само най-банални мисли и примитивни чувства.“ Което не е много ласкателно за седмото изкуство. Нека поставим въпроса другояче. Как хартиеният роман може да съперничи на аудио-визуалната творба в един свят, където западният човек прекарва три часа дневно пред телевизора? Понякога имам чувството, че първият голям роман в Историята, „Дон Кихот“, описва точно битката, започната от неколцина несломими поборници за каузата на литературата в зората на третото хилядолетие. Добре е да знаете, че

пиша този предговор въоръжен с копие и надянал шлем

Пиетро Читати и Джордж Стайнър казват, че романът е мъртъв или най-малкото, че е много уморен. Че вече се е изчерпил. Вярно е, че от много измисляне на несъществуващи персонажи сме успели допълнително да задръстим нашата и без това пренаселена планета. Това мнение е доста модно – песимизмът е естетиката на настоящето. Може би и аз му се поддавам, защото лесно се влияя от чуждото мнение. Странното е друго – същите тези ерудирани екзегети твърдят, че се публикуват прекалено много романи. От една страна, романът умира, от друга, романът е прекалено жив? В това има някакъв парадокс. Или пък романът се е удавил в количествената си маса? Предпочитам надеждата, предложена от Марио Варгас Льоса в речта му при приемането на Нобеловата награда през 2010 г., чийто лиризъм не ми изглежда ни най-малко смешен във време, когато забиват нож в гърба на Гутенберг.

„Трябва да продължаваме да мечтаем, да четем и пишем – това е най-ефективният начин за облекчаване на нашето преходно съществуване, за победа над корозията на времето, за превръщане на невъзможното във възможно.“

Вярно е, че той не защитава

хартиените тигри

но ако го зачислявам в моя полк (Марио, бих искал да съм вашият Санчо Панса), то е, защото хартията ми изглежда не толкова „тленна“, колкото електронната-книга-с-тъч-скрийн-дисплей-и-с-компактно-многофункционално-устройство-за-четене, която изживява времето си два дни след излизането си от завода.

снимка: facebook/Frédéric Beigbeder
снимка: facebook/Frédéric Beigbeder

Напечатаната върху хартия книга беше според Умберто Еко съвършеното изобретение. Проста, икономична, лесно преносима, трайна и удобна за боравене. Защо бихме искали да се отървем от една толкова успешна вещ? Извършител съм на осем хартиени романа, защото все пак имам вяра. Убеден съм, че романът ме е спасил, придавайки илюзорен смисъл на заобикалящия ме хаос. Романистът е отшелник, който си създава общество, но главно човек, който се опитва да оправдае съществуването си – като изопачава живота му, за да изобрети друг живот, романът внезапно му придава полезност, присъствие, подобие на организация. Романистът измисля живот, от който излиза като победител, в който се чувства по-уютно. Дори когато не бяха напълно автобиографични,

моите романи ме принуждаваха да се самоопознавам

Бе нещо като психоанализа, но не толкова скъпо и по-нелепо – без оздравяване. Романът влошава състоянието ви. С романа четете коректурите на живота си. Романът ми послужи за извинение за това, че не се превърнах в самодоволен кретен. Дали това важи и за дигиталния роман? Честно, мислите ли, че слушате музика със същото внимание, откакто MP3 измести диска? Дали фактът, че ползването е достъпно, незабавно, универсално и безплатно не убива апетита ни? Не е зле да си спомним за възхитителното ровене в книжарниците, за взирането във витрините, за неосъщественото ни на минутата желание да притежаваме дадена книга. Романът трябваше да се заслужи – докато не беше на наше разположение в мрежата, той изискваше от нас физически усилия. Трябваше да излезем от къщи, за да отидем да си го изберем в място, пълно със самотни мечтатели, после да се наредим на опашка, за да си го купим, да се усмихваме на непознати, налегнати от същото страдание, преди да го пренесем в ръце или в джоба до дома си, до метрото или на плажа. Хартиеният роман беше онзи трик, който можеше да превърне асоциалния тип в светски човек, след това отново в пустинник, като го принуди да остане за миг – о, не много дълго, но все пак мъничко – лице в лице със себе си. Хартиен роман не се пишеше като текст в Уърд. На хартия не се четеше като на екран. С писалка не се пишеше, както се трака по клавиатура.

Писането и четенето на хартия

притежаваха бавна тържественост, която им придаваше благородство – като изравнява всички форми на писане, екранът ги прави взаимозаменяеми. Геният се свежда до ранг на обикновен блогър. Екранът уеднаквява Лев Толстой и Катрин Панкол. Той е… комунистически! Всички там живеят по един и същи начин – прозата на Сервантес е принизена до ранга на Уикипедия. Революциите винаги имат за цел да унищожат аристокрацията.

Да вземем един конкретен пример – четенето в самолета. Когато обръщахме страниците на хартиения роман, ние можехме да мернем по време на пътуването заглавието на книгата, която четеше хубавата ни съседка. Сега тя чете от таблет и ние виждаме само лого във формата на нахапана ябълка. Пò ми харесваше, когато тя небрежно оставяше на подлакътника на стола си бялата корица на „Любовници, щастливи любовници“… Хубавото на хартиената книга беше статусът й на уникална вещ с корица и гръбче, различни от всички други корици и гръбчета. Всеки роман беше рядка вещ – да пишеш, означаваше да произведеш тази вещ, да я изваеш, да я шлифоваш, като първо си я представиш, като я измечтаеш. Винаги съм писал с мисъл за крайния продукт, за големината, формата, миризмата му. Винаги съм изпитвал потребност да „видя“ корицата, заглавието, разбира се, с моето име горе на афиша, с получер шрифт. Да четеш (или да пишеш) от таблет, означава да държиш в ръце временен пристан, миниатюрна гара, през която минават мимолетни и взаимозаменяеми произведения. Всяка хартиена книга беше различна, докато дигиталният четец е еднакъв, той не променя формата си с всеки роман. Какъвто и да е текстът, който четете (или пишете), той ще си остане същият – в ръцете ви „Цветя на злото“ ще тежат толкова, колкото и „Дамата на сърцето му“.

Коментари

коментари