Начало » И още нещо » Когато осъзнаеш, че промяната и сигурността са едно и също нещо

Когато осъзнаеш, че промяната и сигурността са едно и също нещо

снимка: unsplash.com/Blake Richard Verdoorn

 

 

Странно и смешно е как все се надяваме на промяна, а се страхуваме да я предприемем, да я изберем и решително да й се отдадем. Ако бях Бог, щях да се смея на това… О, направо щях да се заливам от смях всеки път, когато се натъкна на поредната проява на човешкото противоречие.

– А може би именно този урок трябва да научим, за да израснем  – каза една приятелка по повода. Съгласих се и пак повторих:

– Но аз не искам голяма промяна! Не обичам големите промени.

– Никой не ги обича и все пак трябва да се научим на тях.

Въпросът за сигурността изплува, както отблясъкът на надигащото се от сън слънце, когато нощта изглежда най-мрачна и непрогледна. Раздялата със сигурността – това е, което ни плаши. Не промените. Не това, което носят със себе си. Отделянето от установеното, отлепянето от така популярната вече зона на комфорт. Това е, което ни смразява. Не сме доволни. Не сме удовлетворени и все пак здраво сме се вкопчили в онова, което ни е познато и някак сме припознали за сигурност. Истината е, че когато отказваме да се променим, животът ни променя насила и то с възможно най-резкия, неочакван, разтърсващ удар, който ни отнася, разбърква съзнанията ни, завихря мислите, чувствата, представите ни… Разпилява ги с такава бясна скорост, че напълно да се объркаме в значенията им, важността им и никога повече да не съумеем да ги поставим обратно по местата, където са били.

Сигурността. Въпросът за сигурността си проправя път в бъркотията и кънти като чан. От първо ни се струва, че сме я изгубили, че някой или някаква сила ни я е отнела и като обезумели се тръшкаме в опити за нещо да се захванем, за да се почувстваме пак сигурни. А било ли е наистина сигурност? Ако трябва да сме безкрайно честни, ако махнем една по една маските, които някак сме приели за свои, макар да знаем, че други са ги залепели на лицата ни; ако се отречем от всички разбирания и схващания, на които ни е приучило възпитанието, чуждият опит, битът, средата… Ако успеем да бъдем само себе си, това, което сме наистина, ще забележим, че всичко това, с което сме могли да се разделим, няма как да е съграждало сигурност. Въобразили сме си я. Нищо никога не е било сигурно и няма да бъде. Реалност толкова непоносима, че я опаковаме в илюзии.

Всичко е променлива. Дори самите ние. Ето това е сигурно! Плашеща, но пак е сигурност. То е като въпросът за смисъла на живота. Струва ни се, че го търсим, гоним, настигаме, изплъзва ни се и пак се втурваме, убедени, че пак сме го мярнали по пътя… Докато не осъзнаем, че винаги е бил пред очите ни, но сме били вторачени в друго. И сигурността, и смисълът винаги са били в наша власт. Само че сме твърде непохватни, за да боравим с тях. Припознаваме ги в какво ли не – щедро, както раздаваме имена на нещата, докато сами не се изгубим в значения и приоритети. И къде е вината тогава? В сигурността и смисъла, които са ни се изплъзнали отново, или в нас, че сме ги търсели на непривични за тях места?

Да се ориентираш, да прекалибрираш всички значения, разбирания, понятия… Да се научиш да подреждаш по важност. Да внимаваш в наричането, в раздаването на имена и роли. Да усвоиш до съвършенство умението да поставяш плюсове и минуси, защото веднъж поставени е трудно да бъдат променени. Да свикнеш, че промяната и сигурността са едно и също нещо. Защото едното е равно на другото. Въпросът е дали се съпротивляваш или го приемаш. Избереш ли второто се изправяш пред същината: Как го приемаш?

 

Автор: Боряна

Коментари

коментари