Начало » Bookaholic. » Размишления над „Черна книга” от Орхан Памук

Размишления над „Черна книга” от Орхан Памук

facebook.com/OrhanPamuk

Един дълбок философски поглед над въпроса: „Възможно ли е да останем верни на себе си?”

 

 

Никифор Радев

С четвъртия си роман „Черна книга” Орхан Памук прави първите си големи стъпки към сериозната литература, поставяйки задачата да отговори чрез книгата на един от най-екзистенциалните въпроси: „Възможно ли е да останем верни на себе си?”. Живот ли е животът, изживян в стремеж да приличаме на другиго, и можем ли изобщо да

имаме своя чиста и оригинална същина

или съществуването ни винаги е нечие чуждо подражание? В превод на Гюлчин Чешмеджиева „Черна книга” е част от каталога на издателство „Еднорог”.

Опитвайки се да открие отговора на въпроса възможно ли е да бъдем верни на себе си, Орхан Памук слива реалност и въображение, повеждайки читателите към живота на главния герой в книгата – Галип, който търси изчезналата си любима жена Рюя. Галип е сигурен, че жена му е избягала при братовчед му – известният журналист и колумнист Джелял, от вестник „Миллиет”. В един момент Галип сякаш спира да търси изчезналата си съпруга и започва да търси Джелял, надявайки се, че чрез неговото намиране ще намери и Рюя. Паралелно с това обаче Галип влиза в кожата на изчезналия журналист и дори се представя за него пред дългогодишните му фенове, читатели, колеги и издатели.

снимка: Никифор Радев
снимка: Никифор Радев

Галип обръща гръб на работа, роднини и приятели, посвещавайки ежедневието си в търсене на Рюя, Джелял и на себе си. Той заживява в празния апартамент на журналиста и четейки статиите му и папките с материали, се опитва да присвои спомените му; защото какво друго е четенето, казва Памук, ако не придобиване на нечия чужда памет?

„Четенето означава да погледнеш

вътре в огледалото; който знае „тайната” зад огледалото, минава оттатък, а който не е осведомен за тайната на буквите, не намира там нищо освен собственото си блудкаво лице. Малко чети, но с любов, тогава ще изглеждаш по-начетен от оня, който чете много, но насила.”
„Черни книга” е построена като приказка в приказка и история в историята, породени от ефектът, който се получава от две срещуположни огледала. В повествованието си Орхан Памук редува блуждаенията на Галип със забравени легенди и истории, не случайно заради което от „Ню Йорк Таймс” пишат по-късно, че Памук разказва като Шехерезада.

В четвъртия си роман Памук започва да плете една нишка, която проследилите цялото му творчество ще следват до последната му книга, напомняйки за свои герои от предишни творби. В „Черна книга” той споменава вече известния истанбулски богаташ Двевдет бей от първия си роман, тук е включен и енциклипедистът Селяхаттин, както и тайнствената къщата на джуджетата в Юскюдар от „Безмълвния дом. Тук е и павилионът на Аляаддин, който 30 години Памук не се уморява да описва все по-цветущо и да намира в него все нови и нови детайли.

Памук разглежда разпадането на личността и идентичността

първо от желанията на хората да приличат физически на други, след което и придобиването на тяхно държание, манталитет и речник. Орхан порицава глупците, водещи се по модата, които не купуват дрехи с цел удобство или нужда, а единствено с желанието да придобият чужда самоличност. Чрез тънка ирония той описва трудното и сякаш невъзможно бягство на турците от ориентализма към западните порядки, тласнати от консуматорски мотиви и загърбвайки традициите на своите земи. Памук разглежда голяма част от хората като несигурни в себе си същества, объркани от околната среда и вечно недоволни от себе си, които се удовлетворяват единствено, ако заприличат на някой друг – вече успял.

„Клиентът не иска да носи палто, което вижда ежедневно на гърба на хилядите мустакати, кривокраки, черни и изсушени съотечественици в Турция; той иска да облече сако, каквото носи красив и непознат човек, пристигнал от далечна и неизвестна страна, та да може да повярва, че със сакото се е променил и той, станал е друг.“

Друга силно засегната тема в

„Черна книга” е авторският почерк в изкуството

която с далеч по-голям замах Памук разглежда в „Името ми е Червен”. В „Черна книга” нобелистът подема тезата си, че: „Единственото истинско изкуство, е изкуството да твориш подобия”. Посредством героя си Джелял, чийто есета и статии във вестника са заимствани чужди мисли и подражания, Орхан застава зад мисълта на Тахир-юл Мавлеви, че писането безусловно започва с подражание на вече написаното. Това е съвсем естествено. Нима и децата не проговарят, подражавайки на възрастните?

Неминуемо пишейки за журналист, който често използва идеи от чужди произведения, „Черна книга” прелива с препратки както към древни класици, така и към съвременни европейски. Разбира се неотменно тук присъства и Мевляна с неговото „Масневи” – очевидно една от най-вдъхновяващите книги за Орхан Памук, който използва нейни цитати в редица свои произведения, а според мен именно тя е и в основата на „Името ми е Червен”.

„В четвърти том на „Масневи” Мевляна разказва за мравката, пъплеща по черновите. Насекомото отначало вижда арабските букви, образуваните по тях цветя, след това – градината, създадена от молива, после вижда, че ръката движи молива, а ръката се движи от разума. И после тя забелязва, че и умът се раздвижва от друг нечий ум.”

facebook.com/OrhanPamuk
facebook.com/OrhanPamuk

Най-често задаваният въпрос в книгата и нейна същина се появява малко след втората й половина и Орхан е категоричен, че „Човек никога не може да си бъде той”. Най-голямата пречка за човека да бъде верен на себе си са другите хора от обкръжението му. Турчинът разказва с примери, че най-голямото удоволствие за хората е да накарат другите да заприличат на тях.

„В тези прокълнати земи

най-важният въпрос е човек да бъде верен на себе си

докато този въпрос не се разреши по подобаващ начин, всички сме осъдени на разруха, поражение, робство. Всички, неуспели да намерят начин да бъдат верни на себе си, са осъдени на робство, всички родове – на безродие, всички народи – на изчезване, унищожение”.

Журналистическата кариера на Памук със сигурност му дава една сериозна основа за „Черна книга”, правейки я ярка, цветуща и откровена, разкривайки пред читателите борбите на всеки един журналист, който ежедневно търси теми, с които да занимава читателското внимание. В турския вестник „Миллиет” Джелял списва колонката „Ако щете вярвайте, ако щете – не”, където през годините често върти едни и същи теми, понякога алогични, но пише усърдно под натиска да запълва рубриката си .

„Джелял, принуден си да дадеш на читателите исканите чудеса. Пиши им, че денят на спасението наближава; пиши им, че дните, в които се нареждат пред махленската чешма с пластмасови бидони в ръка и чакат да потече вода, скоро ще свършат; пиши им, че гимназистките, избягали от вкъщи, ще могат да станат кинозвезди, без да попадат в публичните домове на Галата; пиши, че след едно много скорошно чудо вече няма да има непечеливши билети от държавната лотария, пияните мъже няма да бият жените си, след деня на чудото към влаковете за предградията ще прикачват празни вагони, пиши, че един ден по всички градски площади, както в Европа, ще свири духова музика; пиши, че един ден всеки ще стане известен и герой и много скоро всеки ще може да спи с всяка жена, която поиска, включително и с майка си и ще може да продължава да възприема жената, с която е спал – по магически път, – като ангелска девственица и сестра. Пиши им, че най-после са открити документите, разкриващи историческа тайна, която от векове ни подтиква към нищета. Посочи им техните врагове, че да им олекне – нали са намерили кого да обвиняват за нещастието и мизерията си.“

„Черна книга” е написана с характерната за Памук монотонност и дълги описания от съществителни,

превръщайки я в истинска и стойностна литература

чиято философия обаче е отвъд редовете и смисълът не се чете, а се осъзнава. Орхан описва по блестящ начин загубата на зелена химикалка нейде из Босфора. „Знаеш ли къде е паднала зелената писалка в Босфора – тя не е изчезнала”.  И какъв по-хубав завършек за една „Черна книга”, в която можем да прочетем, че: „Малко живеем, малко виждаме, малко знаем; поне да си помечтаем.”

„Безмълваният дом“ на Орхан Памук казва толкова много

Размишления над „Името ми е Червен” от Орхан Памук

Размишления над „Странност на ума“ от Орхан Памук

Коментари

коментари